Сигурна съм, че всеки знае историята на момчето от Б 612. Моята е подобна, но не съвсем. Даже съвсем не... Вероятно не е и така интересна. Нито поучителна. Сигурно за това още никой не я е разказал... Но понеже тази нощ не мога да заспя, а звездите са някак особени, ще се опитам да я разкажа на тях. Може би някъде някой ще погледне към небето, ще си спомни за онзи куп звънчета, които могат да се смеят и ще се усмихне. А после ще се загледа в блещукането им и ако случайно знае Морзовата Азбука На Звездите, ще чуе и моята история.
А тя е съвсем, съвсем кратка.
Планета ми беше огромна, толкова огромна, че не вярвах, че някога ще успея да я обиколя. Беше нежна и ласкава, тиха и топла, знаеше приказки и люлчини песни и светеше някак си отвътре. Приличаше на дом и на обич. Сигурно за това никога не изпитвах потребност да търся други светове. Имах си най-прекрасния...
Веднъж тук пристигна един човек. Не зная как и откъде, но беше първият, успял да стигне чак до този край на Вселената. Беше му хубаво в моя свят. На мен ми беше хубаво да го споделя с него. После, обаче, човекът си тръгна. Плаках много. Много. Много.
(Тогава още не знаех, че човеците правят така. Мислех си, че остават завинаги.)
Когато първият човек си тръгваше, без да разбере, отнесе със себе си всички поляни и острови, които беше опитомил, всички планини, които беше покорил, всички морета, които бяхме преплавали заедно, всички песни, които Планетата ми му беше изпяла, всички приказки, които му беше разказала, всичката обич, която бе успял да побере в себе си.
Планетата ми се смали, но остана все така уютна и тиха, преливаща в цветовете на обичта.
После идваха други хора. Тръгваха си. И всеки отнасяше със себе си по малко от нея.
"Защото това е, което хората правят" - ми каза тя.
Мислех си, че я боли, но тя така и не си призна. Просто се смаляваше, смаляваше, смаляваше... Само сиянието ѝ оставаше непроменено.
Защо разказвам тази история ли? Защото днес успях да видя залеза точно 44 пъти. И разбрах, че Планетата ми е станала толкова малка, че не би побрала друг човек. Заприличала е на астероид и единственото, което може да ѝ се случи, е да я отрие някакъв астроном, който да и даде номерче.
Никой от човеците, които бяха тук, не можеше да рисува овце. Ветровете не носеха семенца от рози.
И сега тук няма никой. Само аз. И малко празно място. Съвсем малко. Колкото за един бял заек, който ще нарека Космо.
Не мога да си представя, че Алиса би се примирила само със своята си планета! Да, тя (планетата, не Алиса) ще запази сиянието си (макар че сигурно и Алиса си има лично сияние), но като я знам(Алиса) каква е любопитна, сигурен съм, че би искала и тя да посети други планети (а пък за звезди да не говорим).
ОтговорИзтриванеЕ, да, планетите са различни, поне това казват учените (особено британските), а и различни са близките осем такива, които (уж) познаваме. И това е интересното, в крайна сметка. И може на Алиса да й хареса и друга планета и да остане, или да си донесе своята и да събере двете. Все пак, и Алиса не се е появила просто ей така от пета страница на книгата, а някой я е поставил именно там, нали?
А някои хора носят със себе си, не само взимат. Но това е друга тема. Хората се едни такива странни същества, много може да се пише за тях.
Чел ли си "Немезида" на Азимов? Алиса смята да си построи нещо като Ротор и да избяга :) След като изобрети пътуване през хиперпространството. Ама още не е почнала...
ОтговорИзтриванеПросто не иска човеци на борда. Само Космо. Ама и него още не си е избрала със сигурност.
Май в момента не иска нищо. Освен може би бухтички, сладко от вишни и кисело мляко. Ама няма :(
Има само дъжд и ѝ е студено и не е честно...
странно. току що свърших Немезида и Острието на фондацията, пък на Взривената въздушна кула ми остава още малко. а под "Оставете вашия коментар" се изисква "Моля, докажете, че не сте робот" :))
ОтговорИзтриванеи аз доказвам ли доказвам, ма някак не успях да убедя себе си. ето - 122 - ура, човек съм..
а може би не планетата се е смалила, а ти си станала голяма.
пътешествието продължава/започва :)
съзиданието е по-трудно от мъдростта. така, както правенето е по-трудно от моженето.
капка кръв, щрих тишина, щипка смърт.отново и отново всеки миг любов е сливане.
Има някакъв проблем с коментарите в блогспот напоследък, смених им начина на показване тук, защото аз например не можех да пиша коментари, когато са прикрепени към постовете. Логната, нелогната, никак, просто не се получаваше и...така.
ОтговорИзтриване"Немезида не се чете заедно с Фондацията, Империята или роботите. Тя се чете отделно, даже е пожелателно да има няколко месеца между четенето на другите книги и нея. За да не се смесва усещането и да може да се изживее напълно, по нейния си уникален начин. Просто тя си е сама книга. И се живее начисто.
- тъй вярно! равнис, мирно, и заставам на челна стойка :)))
ОтговорИзтриванене ги чета заедно, нищо че ги чета едновременно. просто следвам нишките.
необходима ми беше комбинацията от усещането на аурите им. красиво е наистина.
знам как се живее Немезида. :)
здрасти и добро утро. и благодаря за красивото сърце.
За съжаление това е опита, който трябва да придобие всеки човек праз живота си...... Но не бива да се отказва да търси точния човек за своята планета.
ОтговорИзтриванеМисля, че процесът на намиране е по-скоро взаимен и тогава се получава наистина. Но хората, хората са невероятни същества, които не спират да разочароват. Когато наблюдаваш това отстрани, дори е забавно. Много интересен биологичен вид, определено.
Изтриване