Лена. Ден за порастване.

От огледалото ме гледат тъжните сини очи на млада и... да, красива жена. Гримът ми е перфектен. Лек, ненатрапчив, подчертаващ изящните черти на лицето ми. Прокарвам нервно ръка през косите си.

- Слънчо, готов ли си? Един и десет е. Ще закъснеем. 

Няма. Но ми е напрегнато.

Слънчото изгрява от вратата на спалнята. Готов. Погледът му не е тъжен като моя. Празен е. 

Държи чантата ми, докато се обувам. После ми отваря вратата. На апартамента. На асансьора. На малката, зелена Брава. Пътуваме около 15 минути в пълно мълчание. Паркингът при Съда е полупразен. Все така в пълно мълчание изкачваме стъпалата на внушителната сграда.

Делото е в 14:00. Дланите ми се изпотяват. Нервно ми е. Гади ми се. Той изглежда напълно безучастен. Тялото му е тук, в пълна кондиция. Къде е съзнанието му, обаче, нямам никаква идея. Стоим в хладния, кънтящ коридор на втория етаж. Аз измервам в крачки разстоянието между вратите на две зали, отново, и отново, и отново. Той се взира съсредоточено през прозореца. И мога да се закълна, че ако не знаех, че гледката представлява малък, неугледен вътрешен двор, пълен с изпочупени мебели, щях да реша, че гледа табло, на което са изписани всички тайни формули на Живота. 

Два без пет.

В два и петнайсет слизаме по стълбите. Все така в пълно мълчание. 

Под една акация има мръсна, бяла пейка. Не съм сигурна ще стигна ли до нея.

Правя неуверена първа крачка. После още една. Когато стигам до пейката, тялото ми се предава и просто се сривам на нея.

-Искаш ли да ти донеса вода, зайче? - гласът му е уплашен.

-Да, моля те. Да...

Той се отправя към редицата сини павилиони в другия край на площада.

А аз се отпускам назад и целият свят се завърта пред очите ми. 

Не съм сигурна, но подозирам, че ние сме единствената двойка, която се развежда по взаимно съгласие за трети път. Все неуспешно. 

Сериозно. Какво ни има? И двамата искаме да се разведем. И не знам какво се случва, но и сега, и предния път точно три минути преди часа, за който е насрочено делото ни, изведнъж и двамата решаваме, че, да, ще се разведем, разбира се, само че сега не е подходящият момент. Вече не си спомням предния път защо не беше... Сега решихме, че не е, понеже все още не сме продали жилището, чийто кредит дружно изплащаме.  Само първият път беше по-драматично. С много сълзи, прегръдки и изумен съдия. Мисля, че ако още веднъж тръгнем да се развеждаме, Съдът ще ни откаже. Подозирам, че ще разлепят снимките ни по стените в коридорите, на входната врата и във местните вестници с надпис persona non grata, всеки служител на съда ще получи персонален мейл с високо ниво на ...важност? в който отново ще фигурират физиономиите ни, кратка история на нашите разводи и категоричната забрана да се допускаме в и около сградата на Съда.

Телефонът! Трябва да си изключа телефона!

Мисълта, че след малко гласът на Фреди Меркюри ще запее  "Mama, just killed a man..."* от апарата, ме кара да изтръпвам от ужас. Защото идея нямам как да кажа на майка ми, че отново не сме се развели. Новината ще я съсипе.

Изведнъж ме връхлита мрачен, зъл гняв към въпросното родителско тяло. Сякаш внезапно получавам прозрение свише, че всъшност и трите ми развода са неуспешни, понеже това не са моите разводи! Това са разводите на майка ми, която след като успешно разведе брат ми, се посвети на мисията да стори същото добро дело и на мен.

Е няма да стане тая!

Скачам от пейката, грабвам си чантата и с походката на бик на корида се отправям към Слънчото, който точно в този момент плаща водата ми. 

-Няма да се развеждаме! - изкрещявам в лицето му.

-Успокой се, зайко, ето, пий малко вода. Спокойно. Няма. Друг път ще се разведем. - очите му вече изразяват нещо. И това нещо е подозрение, че вероятно съм в някакъв емоционален шок от поредния ни неуспял развод.

-Не съм в шок! - продължавам да крещя в лицето му. - И няма да се развеждаме никога! Чуваш ли? НИКОГА!!! НИ-КО-ГА! Нъ-И-Къ-О-Гъ-А!!!

Ако до преди малко лицето му изразяваше подозрение, че има вероятност да съм в емоционална криза, сега вече изразява вътрешна убеденост, че имам спешна нужда от успокоително, по възможност - венозно. 

-Тръгвай! - сграбчвам го за ръката и го завличам към колата. 

Навярно сме странна гледка от страни - дребничка, пръхтяща гневно брюнетка, която влачи за ръка почти двуметров и над стокилограмов мъж. Тя - с изражението на Ира**, той - с физиономия, казваща "Ами... и аз нищо не разбирам, ама по-добре всички да ѝ се подчиним, повярвайте ми."

Отключва колата, отваря ми вратата, аз се тръшкам на седалката и отварям малката бутилка минерална вода. Заливам се, ругая наум производителите, които пълнят бутилките "с връхче", пия вода, все така ругаейки наум целия свят - компаниите, бутилиращи вода, майките, убедени в идеята, че щом са родили някого, значи животът му им принадлежи завинаги, лелките с малки кученца, които смятат че е в реда на нещата кученцата да препикават гумите на автомобилите точно в момента, в който автомобилите ще тръгват, слънцето, което е превърнало купето в нещо като атмосферата на Венера и... просто се разплаквам.

Това съвсем обърква Слънчото и той не знае да тръгва ли, да се опита ли да ме успокои или да мълчи разбиращо, докато всъщност не разбира абсолютно нищо.

-Тръгвай. - подсмърчам аз - В къщи ще ти обясня.

Малката зелена Брава изръмжава тихичко и се понася по нагорещения асфалт към дома.

* http://www.youtube.com/watch?v=RNoPdAq666g
** Ира - според кръстословиците, римска богиня на гнева.