Мира и тайните на дамските чанти

Закъснява ми с два дни. 

Не страдам от опасения за евентуална бременност, понеже сексуалният ми живот е замрял от толкова отдавна, че не съм сигурна дали междувременно не са променили секса. Липсата на ореол около главата ми ми подсказва, че няма да съм и втората, след Мария... Така че не се притеснявам от това. 

Притеснявам се основно от количествата храна, които поглъщам, докато ме тресе предменструалния синдром, количествата цигари, които изпушвам, количествата сълзи, които изплаквам, при това без да има конкретна причина, или ако има, тя не е съвсем рационална.

Ето сега например. Дъвча пица, при това доволно (да, храната има вълшебното свойство да успокоява макар и за доста кратък период от време хормоналните недоразумения, вилнеещи из тялото ми в дни като тези) но само преди пет минути плачех. Докато дъвчех същата тая пица. Защото си я поръчах с люти чушлета. Именно заради лютите чушлета. 

Когато, обаче, отворих кутията, ме заля дълбоко разочарование - нямаше и следа от чушките. Седнах на дивана пред отворената кутия, облегнах се безпомощно назад и сълзите бликнаха от очите ми. Къде са ми чушлетата? Тоя свят е толкова несправедлив! Толкова много ли искам, да му се невиди! Само едни чушчици...Малоумници! Какъв идиот трябва да си, да предлагаш пица с люти чушки, и да забравиш да и ги сложиш... През сълзи хващам все пак едно парче от пицата и преживям тъжно, полу-примирена с тежката си участ и несправедливия свят. На третата хапка, обаче, сълзите ми рукват отново, този път не от тъга, а от факта, че чушка все пак има, не лютѝ, обаче, а боли и е нарязана и ловко скрита под кашкавала. Тъпанари! Как може да сложиш ТАКИВА чушки  в пица? Можеш да ги ползваш като оръжие за масово поразяване, да, ама за храна? Тоя свят е толкова смотан и несправедлив...

Уви, нито несправедливия свят, обаче, нито болящите чушки имат силата да ме накарат да спра да дъвча. А трябва, защото след два часа имам среща с Онзи. Чиито гуми надупчих с шилото за лед. Реши да ми се обади, все пак. С не особено голяма охота зарязвам пицата и се събличам. Между свалянето на блузата и дънките успявам да отхапя още една хапка, ей така, да не губя форма, после още една, докато събличам бельото си и в главата ми тайно се прокрадва мисълта "Ако си взема парче пица в банята, какво пък... никой няма да разбере..." Само че здравият разум неясно как успява да надделее и да ме убеди, че да ядеш пица под душа не е особено блестяща идея. 

Докато горещата вода шурти над мен, бавно, но с особена охота ме обзема една жизнерадостна паника. Какво ще му кажа като се видим? Ми ако не ме хареса? Ами ако аз не го харесам? Ами ако се изложа? На път съм да не ида на срещата. Къде-къде по-безопасно е да си остана у дома с пицата... Хващам четката и сешоара и десет минути след това ми се иска да хвана бръснача. Защото такава коса няма, просто няма! Опитвам се да и придам форма с армията от продукти за коса, които имам, но няма никакъв ефект. Никакъв. Разплаквам се и се връщам при пицата. След половин парче пица и все още с пълна уста се връщам пред огледалото твърдо решена да победя косата си. Успявам да си спретна нещо като небрежен кок, което не стои на главата ми така, сякаш крава е минала от там (и първо е пасла и преживяла косата ми, после...ок, знаете какъв е пътят на храната) и оставам почти доволна. Връщам се в банята, измивам си зъбите, понеже верно, че кой не обича пица, ама ако все пак стигнем до някаква интимност, не държа да създавам романтична италианска атмосфера на вкусовите му рецептори. После се гримирам набързо - малко спирала, малко червило, какво да направим като сме си естествено красиви - и започвам да се обличам. Блузката ми е в бледо синьо с деколте тип лодка, подчертава изящната  ми шия и нежната кожа на гърдите ми, както и самите тях. Те, от своя страна, по принцип са особено атрактивни, но тези дни поради онова, дето ме кара да ям и плача в синхрон и подред, изглеждат още по-впечатляващи. Фръцкам се доволно пред огледалото, убедена в безспорната си прелест, след което решавам, че по бикини не е удачно да се ходи на среща и измъквам от гардероба любимата си пола. Първият опит да я закопчея, обаче се оказва неуспешен. Както и втория, третия и всички след тях. Онова, дето издува гърдите ми в тези дни от месеца, издува и корема ми. Пицата също. Също и шоколадите, фъстъците, вафлите и кроасаните, които тези дни поглъщам досущ като черна дупка. Безспорната ми прелест рязко спихва. Започвам да се чувствам дебела, грозна и ужасна и решавам, че на никаква среща няма да ходя. Оня и без тва е задник. Сигурно. Ама ако не е? Ровичкам из гардероба и в крайна сметка измъквам чифт дънки, в които има някакъв процент еластан, успявам да се напъхам в тях и да ги закопчея. В анфас изглеждам прилично. В профил коремчето ми стърчи. Няма да му стоя в профил, решавам и хуквам да си търся чантата, защото закъснявам. Преди да изляза от къщи успявам да си гризна още малко пица, като се самоубеждавам, че точно днес няма да се целуваме. Тичам до спирката отсреща, където за мой късмет стои някакво подозрително такси, но в момента съм твърде притеснена, за да обръщам внимание на такива подробности. Поради което плащам 7, 80 за курс, който нормално струва 3-4 лева. Изпровождам шофьора на таксито с псувни, каквито и той едва ли знае, проклинам го на проверка от КАТ, ДАИ, СБА, БДЖ, БНТ, ООН и всички други абревиатури, за които се сещам в момента и хуквам към кафето, защото съм закъсняла с десет минути.

Онзи го няма. Решавам, че все пак ще го изчакам. Тъкмо да се успокоя малко. Поръчвам си безалкохолна мента и мляко с какао. Гледам през прозореца минаващите хора и търся лицето му сред тях. Изведнъж ме обхваща паника. Ами ако е бил тук и си е тръгнал? Започвам трескаво да търся телефона си, за да му се обадя, но не успявам да го открия. Верно, че чантата ми е с размерите на малка палатка, но аз имам голям стаж в откриването на неща опипом из нея. Ровя, навряна до кръста в дамската си чанта, но от телефона няма следа. Решавам да изсипя всичко на масата, така няма начин да не го открия. Точно когато обръщам чантата си с дъното на горе и по масата започват да дрънчат нещата, изсипващи се от нея, Онзи застава до мен.

- Чувал съм всякакви неща за дамските чанти. Любим ми е оня виц "Какво няма в една дамска чанта? Ред." Ама твоята...

В погледа му се чете някаква смесица от недоумение и възхита.

Опитвам се да спра да се чувствам неловко и казвам първото, дошло ми на ум и, разбира се, прочетено някъде из интернет нещо, свързано с тези прекрасни съоръжения - дамските чанти:

- Нали? Понякога като сложа нещо в нея, сякаш отива в Нарния. Толкова безследно и мистериозно изчезва. Ето, сега телефона ми...

Мисля, че той не ме слуша. Взрян е в абстрактния арт, който съдържимото на чантата ми е създало върху масата и ... не мога да разбера дали е потресен до дъното на душата си, или тихичко гъргори от възторг.  Когато и аз поглеждам по-обстойно на там, почти съм сигурна, че не е възторг.

На масата се намират разпилени: един брой розово портмоне, сгъваем червен чадър, пактче дъвки, блистер аналгин, дамска превръзка в кутийка, торбичка...ок, торба с около килограм мидички, събрани от плажа, вафла, която незнайно от кога е там, съдейки по изтърканата и опаковка, пакетче горещ шоколад, кубче зеленчуков бульон, капси за детски пистолет, празни кутии от цигари, пълни кутии с цигари, целофани от цигарени кутии, шест запалки (странно как все нямам запалка, когато ми трябва) тефтер, няколко химикала, безброй касови бележки, други хартийки с вече не съвсем ясен произход (успявам да различа все пак смачкано билетче, лист от тетрадка с някакви неориентирани драскулки и опаковка от малък "Фин млечен" шоколад), парфюмче, спирала за мигли, която аз знам, че е била "Буржоа", но вече не си личи, понеже е толкова охлузена, че няма и следа от каквито и да е надписи по нея, червило без капачка, седмѝца купа от тесте карти (която идея нямам как се е озовала в чантата ми) чифт чорапи с Финиъс и Фърб (чисто нови, да се оправдая, с етикетче) връзка ключове, огромна пластмасова гривна, кестен, калъф за телефон, без телефон в него, калъф за очила, без очила в него, очила, свободно реещи се из чантата, стотинки, свободно разпилени...около половин килограм, няколко смачкани банкноти, ключодържател-овца, ключодържател-Тардис, лейкопласт, крем за ръце и...

- Я виж какво дебне от тук... - прошепва той смаяно.

"Та-даааа! Подсъзнанието на психопата дебне от тук..." - си мисля аз, взряна в купчината неща, живеещи обичайно в дамската ми чанта.

Само че той измъква изпод всичко... чифт крака на кукла барби.

"Та-да-да-дааааааааа! Подсъзнанието на психопата-убиец!" продължавам да си мисля аз, виждайки някак отстрани себе си, изразена чрез съдържанието на така наречената ми дамска чанта.
- Ох, това е дълга история - казвам на глас.- Не ти трябва да знаеш.
Верно не му трябва да знае, но историята всъщност не е дълга. Даже не е история. Това са краката, ако трябва да сме съвсем точни - това е тазът с краката на първата ми кукла Барби, още от времето, в което такива не се продаваха почти никъде тук и ми беше подарък от някакви хора-германци, които вече не помня, приятели на родителите ми. Преди няколко години някак си успях да я счупя. После я напъхах някъде и после вече не помня да съм се сещала за нея. Какво прави долната и част в чантата ми, честно казано, нямам никаква представа.

Той държи тази мистична находка с двата си пръста за лявата пета и очите му се взират в моите. Не успявам да разбера, обаче какво се крие зад този поглед. Първо имам усещането, че ще избухне в смях, после изведнъж ме връхлита идеята, че точно сега, в този момент той осъзнава колко много не съм в час и всеки момент ще избяга през глава от кафето. От мен.

"Освен ако..." в главата ми шепне гласът на предменструалния синдром "...освен ако ти не избягаш преди него".  Изобщо не се замислям, нито чакам включване от здравия разум. Обръщам се и просто хуквам навън, зарязвайки дамската си чанта и психопатското ѝ съдържание. Той прави няколко крачки след мен, после се отказва. Ми да, за какво му е да преследва някаква луда... Когато притичвам край витрината на кафенето с периферното си зрение виждам, че той се е върнал на масата и събира нещата ми обратно в чантата. Единствената мисъл, която проблясва в главата ми е "Имам време да избягам!" Излизам на улицата и се оглеждам за такси. Отсреща точно има едно. Хуквам към него и около мен засвистяват спирачки и псувни. Отварям вратата, поглеждам шофьора, затварям вратата и хуквам обратно. Не че човекът беше страшен, просто се сетих как зарязах и портмонето си в кафето.

Спринтът ми продължава около 47 секунди. После просто задъхано се довличам до къщи. През целия път си мисля че Онзи вече е убеден, че съм напълно ненормална и вече никога няма да го видя. Шофьорът на таксито, от когото избягах, вероятно е убеден в същото. Както и персоналът на кафето. И десетината клиенти.

Изведнъж ново прозрение избухва в главата ми. Ми аз си забравих и ключовете на масата... Чувствам се напълно съкрушена и безсилна пред несправедливия свят и собствената си глупост. Очите ми отново се изпълват със сълзи и безпомощно рухвам на стълбите. Седя, рева и ми се иска да хлипам като петгодишна. Защо съм такова... Нещо!? За което даже няма дума! Защо? Защо вместо да си остана у дома и да прекарам почивния си ден в ядене на пица и гледане на сериали, съм тръгнала да се срещам с някакъв си Онзи? Ок, тръгнала съм... Ама защо тогава всичко се прецака, а? Защо? Защото този свят е  гадееееееееееееееен... Раменете ми се разтърсват от плач. Самосъжалението, което ме е обхванало, не ми позволява и за миг да допусна, че грешката не е в света, а в мен. И не е в съдържанието на чантата ми, а в това на главата ми.

Асансьорът спира на етажа ми и сълзите ми секват изведнъж. Не. Точно сега нямам нужда от въпросите на досадната си съседка. Но пък... ще ѝ кажа, че съм си изгубила ключовете и ще я помоля да прескоча през балкона ѝ в моя. И... какво... ще си стоя на терасата, щото вратата е затворена отвътре. Вратата на асансьора се отваря. Не, просто ще се престоря, че си връзвам връзките на обувките, докато чакам асансьора иии после ще изляза да намеря ключар. Изпитвам дълбоко вътрешно удовлетворение, че из главата ми все пак се намират и добри идеи и точно когато решавам да стана, някой сяда до мен. И не е съседката ми. Онзи е. Не казва нищо. Просто сяда до мен. И си мълчим. След около минута, която на мен ми се е сторила като час, час и нещо, той казва:
- Забрави си чантата.
Изобщо не знам какво да му кажа. Нито как да се държа. Леката загриженост в гласа му съвсем ме обърква. И за да не си проличи, какво друго мога да направя аз, освен да му се озъбя.
- Откъде знаеш къде живея? - питам с глас и тон, които свързани с разпарчетената кукла в чантата ми верно биха се вписали в профила на психопат-убиец.
- Няма за какво да ми благодариш. - казва той все така мило - С колата съм, беше ми на път и реших, че сигурно ще имаш нужда от нещата, дето са в нея... Или поне от някои.
Въпреки, че не се разсмива открито, усещам смеха в гласа му.
- Видях ти адреса в личната карта. Беше в портмонето ти.
Вече нямам никаква представа защо се разплаквам, но се разплаквам. Той стои объркан до мен, после ме прегръща през раменете и казва:
- Хайде да влезем вътре. Трябва да се успокоиш. - Отваря чантата ми, вади ключовете и продължава - Имаш нужда от нещо топло. Мога да ти предложа горещ шоколад - измъква пакетчето - или зеленчуков бульон - ръката му отново потъва в чантата ми и измъква от нея кубчето бульон.
И двамата избухваме в смях. Аз - през сълзи. Докато той отключва вратата, се облягам на стената и продължвам да плача и да се смея едновременно.
Влизаме вътре и той ми казва да ида да си измия очите.
Когато излизам от банята, той е успял да направи шоколада и бульона и да събере разпилените ми по пода дрехи, които зарязах там преди да изляза. За миг ми става неловко, но после се сещам, че все пак той познава всичко, което крие дамската ми чанта - нещо, което никой друг на света не знае и някак си се успокоявам.
- Избери си - подава ми двете чаши.
Избирам си шоколада. Той сяда с чашата бульон на дивана, съвсем небрежно си взема парче изстинала пица и пуска телевизора.
Сядам до него. Гледаме анимации, ядем пица и мълчим.
В крайна сметка може да се окаже, че не е задник. И е имало защо да отида на тази среща. Ама каква първа среща само... Еми... и нищо да не излезе от цялата работа, със сигурност ще ме запомни до края на живота си...