Теди и майките

- Това не може да продължава така. - поглеждам го с цялото отчаяние, което съм успяла да събера през първата седмица откакто се върнахме от Ница.

Той изглежда по-отчаян и от мен и само вдига рамене.

- Трябва да направим нещо, не мислиш ли... - сама успявам да доловя истерията, прокрадваща се в гласа ми.

   Проблемът е в това, че откакто сме се върнали от медения си месец (който, между другото беше толкова прекрасен, макар да беше само десет дни, че всеки сценарист на романтична сапунка би умрял от завист, защото все още не е успял да постигне такова клише в пресъздаването на щастието на новобрачна двойка) ... та, проблемът е в това, че откак сме се прибрали, майките ни са в нещо като състезание по грижовност. 

    На втория ден, след като се прибрахме, установих, че не откривам комплект от спалното ни бельо и няколко хавлии. Претърсих цялата къща, проверих дори в кухненските шкафове, за всеки случай и защото не остана друго място неразровено, но уви, чаршафите, калъфките и хавлиите някак съвсем мистериозно се бяха дематериализирали. На другата сутрин, обаче, някъде към седем и петнайсет се материализираха, заедно с пронизващия звънец на входната врата, в комплект с майка ми. Значи, ако има нещо, което да мразя повече от насилствено събуждане сутрин, това е насилственото събуждане в неделя сутринта. В седем и петнайсет!

    

    Измъквам се от леглото, ругаейки като хамалин на свободна практика, нахлузвам тениската на любимия, който за щастие само промърморва нещо и продължава да спи, и с походката на зомби, страдащо от рахит, се отправям към входната врата. Отварям с гръм и трясък, готова да изсипя целия ад върху главата на нахалния ранобудник, но в мига, в който виждам грейналата от щастие физиономия на майка ми, изпадам в ступор и получавам временна неспособност да говоря.

    Тя не изчаква да я поканя. Не изчаква дори да се отдръпна от вратата, за да влезе. Изтласква ме и нахълтва у дома, балансирайки с двете огромни торби, които мъкне със себе си. 

     Мозъкът ми се опитва да се включи в работен режим, но не му се получава особено добре. Двете думи, които помни от иначе богатия си речник са "Какво" и "Ъъъ", като второто дори не е дума, но в това състояние той няма как да знае. 

   Майка ми се движи като малък ураган, но на вратата на кухнята се спира, поглежда ме с укор и казва:

   - Погледни се! Колко си рошава, в тая коса гребен влизал ли е някога? Измила ли си се изобщо или си ходиш така мърлява от сутринта? И вземи облечи нещо прилично. С това изглеждаш като клошарка! И затвори най-после тая врата!

Моля? От сутринта? Колко е часът, по дяволите? Затварям входната врата и влизам в кухнята при майка ми. Часовникът на стената показва седем и осемнайсет. Сутринта. Тя ми връчва едната торба, а другата слага на масата.

   -  Вземи. Това са чаршафите ви. Изпрах ги, защото като тръгнахте дори не беше ги събрала от леглото. И хавлиите от банята взех да изпера. Изгладила съм ги. Защото ти няма да го направиш.

     Докато намила, вади от другата торба някакви продукти. Виждам пакет брашно, кисело мляко, яйца...

 - Ама това за тук ли е... - успявам все пак да проговря - ние си имаме...

 - Отиди да прибереш чаршафите и не ми казвай какво си имате. Много добре знам, че брашно няма в шкафа ти, яйцата кой знае от кога са, а киселото ви мляко е плодово.  

     По дяволите, аз не съм така добре запозната с наличните ни провизии, колкото тя. 

 - Ок - казвам - отивам да прибера чаршафите и ще си доспя. Заключи като тръгваш.

    Тя отново ме поглежда с поглед, пълен с укор, само че този път въпросният укор е в такова количество и с такова качество, че ми причинява проблеми на храносмилателния тракт.

 - Как ще си доспиш? Обяд станало, тя ще си доспива! Ми този мъж като стане няма ли да иска закуска, за обяд няма ли да готвиш, да поизчистиш малко, да изпереш? 

   Усещам как ми се завива свят и някаква не толкова словесна, колкото физическа агресия назрява в мен, за това не казвам нищо, просто излизам от стаята и тръгвам към спалнята.

    Затварям вратата зад гърба си, облягам се на нея и пускам торбата с чаршафите на пода до мен. Затварям за малко очи, колкото да утихне ритъмът на тамтамите в главата ми и червените огнени кръгове, извиращи от слепоочията ми да поизбледнеят. После се мушвам в леглото при Него, сгушвам се до гърдите му и се надявам да заспя. 

    

    Което, разбира се, се оказва невъзможно, защото майка ми, явно, се изживява като геройче от "Грижовните мечета" и се вихри в кухнята на пълни обороти. Не съм сигурна какво точно прави, но звучи така, сякаш търкаля тенджери по пода, като същевременно троши порцелан. 

     Аз, че няма да спя, е ясно, ами поне да взема да я озаптя, да не събуди и него...

     Ставам отново и влизам в кухнята. За да видя как на печката ври нещо в някаква тенджера и това съвсем не е беда. Бедата е в това, че всички чинии са извадени от шкафа, също и тенджерите, а майка ми е качена на един стол и бърше полилея. 

- Какво точно правиш, извинявай - гласът ми звучи мъртвешки злокобно.

- Макаронки ви правя за закуска, ама реших да почистя лампата от праха, щото ти сигурно никога до сега на си я бърсала. 

   

   Ама не ме е срам! Живеем тук от половин месец, десет дни от които ни нямаше,  а аз да не забърша полилея поне веднъж!

- Виж сега - опитвам се да звуча възпитано, но гневът не ми го позволява - хайде да слезеш от този стол, да ми обясниш защо ти беше нужно да вадиш всички съдове от шкафовете и после да си ходиш. 

  Тя се вцепенява за миг, но слиза от стола:

- Ми нищо не беше подредено правилно и реших да ги пренаредя...

  Да видиш ти! От мен верно никаква домакиня няма да излезе, щом дори не знам, че има правилно и неправилно подреждане на кухненски съдове в кухненски шкафове. По последни спомени, чинните ми бяха подредени по вид - плоски и дълбоки, тенджерите - по големина и една в друга, за да се съберат. Но може би съдовете се подреждат и по някакъв друг начин, неизвестен на непросветените като мен. Не изгарям от желание да науча този начин, обаче, за това любезно и с малко сарказъм казвам на майка ми, че е време да се прибере в къщи, щото и татко евентуално иска да закусва.

- Освен това ми върни ключа. - казвам, докато я изпращам на входната врата.

  Очите и стават огромни. Като топки за тенис. Заемат две трети от лицето ѝ. Тя пребледнява, но ми връща ключа и съвсем безмълвно си тръгва. 

  Три дни след това нито ми се обажда, нито отговаря на моите обаждания.

-Ще и мине - казва татко - знаеш каква е.

  Татковците са друга работа.

  Така. 

  С половината проблем се оправих. Остава другата половина - неговата майка, която все още има ключ и се стреми да го използва ежедневно, само че е по-тактична. Вилнее из къщи докато сме на работа. За пет дни е пренаредила гардеробите 4 пъти, сготвила е петнайсет манджи, повече от които сме изхвърлили, понеже три пъти сме вечеряли навън, изрязала е листата на една от палмите ми и махнала картината, която обожавам от стената, за да закачи тяхна семейна снимка от седмия рожден ден на мъжа ми. 

  И той само ще ми вдига рамене незнаещо... Е, аз знам, обаче.

  Във вторник в обедната почивка не излизам с колегите. Излизам сама и харча доволна сума в първия секс шоп, чиято табела си спомням да съм виждала някъде. Момичето в магазина ме гледа закачливо:

- Усещам голямо забавление довечера - казва, докато и плащам.

- Не, за свекърва ми са - отговарям, излизайки от магазина. 

Вероятно съм я оставила с доста теми за размисъл, но все ми е тая.

  В офиса скривам торбата под бюрото си и си тръгвам последна, за да си спестя въпросите на кокошарника "Какво си си купила?"

  В сряда сутринта се обаждам на шефа си, че ще закъснея малко, изпращам любимия на работа с нежна целувка, после бързо и сръчно подготвям декора. Преди да тръгна за работа хвърлям последен поглед на спалнята. На пода се търкаля разкъсана дантелена нощничка. Черни бикини, от онези, дето вместо дъно имат дупка са метнати небрежно върху нощната лампа. На нощното шкафче има няколко лубриканта с различни 'ефекти'. Чифт белезници са закопчани в единия си край за таблата на леглото. Чаршафите изглеждат така, сякаш в тях се е водила епична битка. И за разкош изпод едната възглавница свенливо наднича вибратор в естествена форма и цвят (за да не оставя никакви съмнения и колебания у майка му какво точно е това и каква функция изпълнява). 

   Тръгвам за работа доволна и със светнал поглед. Той така или иначе се прибира след мен, ще имам време да оправя сцената на местопрестъплението.

   На другия ден, докато вечеряме, той казва:

- Майка ми май не е идвала днес, нали?

- Нали. Липсва ли ти?

- Не, просто ми направи впечатление.

   След още три дни.

- Абе... да си казвала нещо на майка ми? Видяхме се днес, върна ми ключа. И говори една такава... като глътнала бастун.

- Не съм. Не съм я чувала, нито съм я виждала тези дни.

- И тя така каза, ама защо върна ключа... Не че е лошо, само ми е странно.

   Половин час след това изпитвам нужда да направя пълни самопризнания. 

   Той се смее до сълзи, когато му пресъздавам обстановката после проявява любопитство към 'декора'.

   Някъде дълбоко в себе си чувствам известни угризения за това, че съм накарала майките ни да се чувстват ... както се чувстват, но в същото време съм безкрайно доволна че им секнах 'грижовните' набези из къщи. 

   Само една мисъл ме тревожи - ако някой ден имам дете и то си създаде семейство, дали ще съм като тях... И ако съм... 

  Леле, ще взема да напиша отсега някакъв нотариално заверен документ, с който упълномощавам евентуалното си бъдещо дете да ме възпира на всяка цена от подобни вмешателства в семейния му живот. Щото... сега мисля така, ама знам ли каква майка - стръвница може да се пръкне от мен...