В книгата

Юлският следобед се тътрузи мудно из сънливите улици. Разхвърля жега около себе си и събира човека с климатика. Вратата на балкона е отворена. Чувам лудостта на летните птици. Звучи хармонично и мелодично. Сякаш са репетирали цял живот, само и единствено за да изпеят тази мелодия точно в този следобед. Ей за това обичам гларусите. Те не репетират. Те просто грачат в абсолютен дисонанс със зеленото на дърветата и чуруликането, скрито в клоните им. Гларусите нямат нужда от дървета. Те живеят по покривите и имат нужда от море. Гларусите са пирати.
- Йо-хо-хо - прелита един пред прозореца.
- Ахой - измърморвам, щото не е добре да си говориш с гларуси. Така съм чувала.
Книгата лежи на коленете ми. Има твърди корици и няма заглавие. Страниците са гъсто изписани с букви, които не образуват думи. Има празни бели полета на местата, на които трябва да има илюстрации. Когато се опитвам да прелистя, пръстите ми потъват в книгата. Уплашено дръпвам ръката си, после предпазливо пробвам пак. Пак потъва. Не я виждам почти до китката. Иначе не усещам нищо необичайно. После пробвам и с двете ръце. Накрая се гмурвам цялата. Сега вече буквите имат смисъл. Аз им го придавам. Подреждам ги в думи - не знам дали са истински думи, или сътворявам нов език. Но АЗ ги разбирам. Стаята е празна. Пердето се издува от бриза.
- Йо-хо-хо - пак. Само че този път никой не отвръща.
Аз съм в книгата.
Един ден Той ще я вземе в ръцете си. Може би ще бъде нежен. Пръстите му ще погалят кориците и ще ги разтворят. Ще се плъзнат по гладките страници, ще ги прелистват бавно, ще затаява дъх и няма да пожелае никога да я остави. Тя ще го разсмива и ще го разплаква. Той ще се събужда и ще заспива с нея...
Той не чете книги.
-Йо-хо-хо! - ама че гларус!
-Ахой! - измъквам се между кориците. Крайчето на роклята ми е заседнало на 237-ма страница.
Отварям и прочитам: "Една от любимите ми възможности - да стана и да си тръгна."
Ставам...