Тогава, когато...

Наблюдавам една интересна зависимост при хората - когато се почувстват предадени от този, когото обичат, се връщат при онзи, който ги обича. Вероятно е нормално. Всеки иска да бъде обичан. Тъжното е, че при мен само се връщат. Никой не остава, за да ме обича. А аз, от своя страна няма при кого да се върна. Може би не съм направена за обичане. Може би съм направена само да обичам. Сигурно е така, понеже се усещам толкова пълна с обич, че понякога чак ми е тежко. И когато няма на кой да я дам, я раздавам на птиците, на дърветата, на облаците и на вятъра, просто защото ако я задържа в себе си, имам чувството, че ще се пръсна от обичане, ще се разпилея на милиони малки парченца, на милиарди атоми... И вятърът ще ме отвее в безброй посоки...Което, като се замисля, няма да е лошо, понеже този свят има нужда от обич.
Ако някога изчезна безследно, значи се е случило. Тогава дишайте, дишайте с всички сили, защото въздухът ще бъде пълен с любов.