то смисъл няма, аз заглавие да му мисля...

Пристрастяване...
Oт известно време насам между ушите ми (наред с другите възвишени и не дотам мисли) витае не особено ясната мисъл за пристрастяването. Случаен преглед на профила ми в grooveshark.com тези дни ме накара да се разсмея на глас:

После смешното ми мина и пак се замислих за пристрастяването.
Пристрастяването, казва Уикипедия, е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или действие. И още много полезни неща казва, но нямам намерение да копирам цялата статия тук.
Та, понеже съм много наблюдателна личност, от доста време наблюдавам как хората самоотнемат свободата си, пристрастявайки се към разни неща.
Ok, да речем, че е нормално да се пристрастиш към нещо, което ти носи някакво (макар и съмнително) удоволствие. Но мен искрено ме вълнува въпросът защо хората се пристрастяват към болката. Душевната такава, имам предвид. Около мен маса народ страда по знайни и незнайни причини. Когато са знайни, как да е. Но когато истинска причина няма и човек е способен да си измисли сам такава, това вече хич, ама хич не е добре. Та се чудя - възможно ли е болката да носи удоволствие. Явно да, отговарям си мъдро. Но защо? - питам се вече не толкова мъдро. Защото при усещане за болка мозъкът отделял някакви подобни на наркотици вещества и организмът се пристрастявал към тях - отговаря дълбокомислено онази част от мен, която чете всичко, което и попадне пред очите, и явно най-вече чете разни съмнителни изследвания на още по-съмнителни групи британски учени от някакви тайни и свръхсекретни институти, които очевидно се занимават с изследвания върху какво ли не. Дубрееее, казвам си на чист бургаски и продължавам да мисля на литературен български - значи, какво се получава на практика - първо нещо ни наранява, боли, боли, боли, ние страдаме, страдаме, страдаме, в един момент (както е логично) то евентуално отболява, ама на нас така ни е станало хубаво да страдаме, че болката започва да ни липсва. И какво правим? Не я пускаме да си ходи. Вкопчваме се в нея с всички сили и си страдаме по навик, щото ако я пуснем да си ходи, ще се озовем в един чисто нов свят, а на нас с нови светове не ни се занимава. Я как хубаво и уютно си ни е с болката... Тя ни люлее в прегръдката си, унася ни, прави ни да изглеждаме загадъчно меланхолични и въобще - с нея сме достигнали една такава симпатична идилия, че защо да я разваляме. Защо страдаме най-често?-питам се пак сама. Заради някаква отишла си или неслучила се любов. - отговарям си отново. (Не зная доколко е полезно човек да си води диалози сам, трябва да проверя какво са открили групите британски учени по въпроса.) Добре, но защо? Ако наистина е било любов, ако наистина сме обичали, защо СТРАДАМЕ? Защо опищяваме целия свят колко много ни боли? И ... кое или какво по-точно ни боли? Сърцето? Душата? ... Не мисля. Боли егото. Защото е важно как обичаме. Обичаме или по начина 'Обичам те и искам да си щастлив' или по начина 'Обичам те и искам да те притежавам'. Някак логично е ако обичаме по първия начин да не ни боли нищо, а да сме щастливи с щастието на обекта на любовта си. Но защо, да му се не види, не забелязвам никой щастлив, м? Само страдащи хора... Което ме навежда на мисълта, че всеки иска да притежава. Когато не му се получи, нараненото его изпада в мрачни състояния, които не в един случай водят до някакви обсесии. Като това, например, половин година да се влачиш по корем, само за да си върнеш някого, за да направиш егото си щастливо. Нищо че само седмица след постигане на заветната цел вече си открил, че всъщност ... не го искаш. Искал си да постигнеш целта, да си докажеш нещо си там (най-често собствената си неотразимост и прекрасност) и после какво... Отново усещаш някаква липса в себе си. Липса на щастие, липса на цел, която да преследваш и липса на така любимото ти страдание.
Сега усещам как иначе стройната ми и (особено!) логична мисъл заби в съвсем друга и незнайна посока и онова за пристрастяването само се навърта наоколо, но все още не може да изплува конкретно и ясно на повърхността на бурната ми мозъчна дейност. Освен това започва да ме домързява да пиша. Та, вкратце, исках да кажа, че:
1. Писна ми от въображаеми болки и болки на егото.
2. По-приятно е да бъдем щастливи, честно.
Самата аз често се хвърлям в някакви налудничави страдания, но явно имам някаква вградена автономна защита срещу хронично нещастие, която се включва автоматично щом достигна някакъв лимит от сълзи и самосъжаление и ме връща в основното ми щастливо състояние. Пък и съм си избрала светъл пример за подражание. Един от любимите ми мъже, който ще си позволя да цитирам:

When I feel sad, I stop being sad and be awesome instead. True Story.

Бих посъветвала повече хора да се вслушат в думите на Барни Стинсън. Защото (пак ще го цитирам)

Think of me like Yoda, but instead of being little and green I wear suits and I'm awesome. I'm your bro—I'm Broda!

И също защото след дългогодишните ми размишления и търсения на смисъла на живота не успях да стигна до нищо по-смислено от това, че единствената задача, която имаме в този живот е да бъдем щастливи. Е... сега мога да поспоря малко със себе си, понеже ако някой се чувства щастлив само когато страда...явно това е неговия начин, тъй че никак не е удачно да натрапваме представите си за щастие на хората около нас и да изискваме от тях да бъдат щастливи по наш образ и подобие.
Та тъй... Заслушах се в една песен и пак забравих какво искам да кажа, но то така или иначе няма значение, понеже и без това този хаос от препускащи напосоки из главата ми мисли е достатъчен. За финал ще си позволя да открадна една мисъл, чийто автор не зная, но страшно много ми допадна:
"Разбито сърце? Това може да бъде драма само за онези неудачници, които не могат да си сглобят жирафче от парченцата му" :)

П.П. (към себе си, най-вече) Има толкова много истински драми и трагедии по света...в събота погребаха момиче, с което сме израснали заедно, случи се внезапно и ... Това е драма. Но трябва ли да се случи нещо подобно, за да си дадем сметка, кое е всъщност важното в живота?