Алиса и Теорията на Великото обединение

Когато разбира (за пореден път) че Страната на Чудесата не е това, което изглежда, Алиса с горчивина установява, че уви, да, животът и е низ от взети от нея самата решения плюс (за съжаление) последствията от тях. Сърдита е на себе си и по този повод си прави малко утринно чаено парти. Поканени са само тя, чашата с чай и книгата, която чете в момента. "Черни дупки и бебета вселени и други есета" на Стивън Хокинг.

"И накрая, заглавието на това есе беше въпросът: всичко ли е предопределено? Отговорът е да, така е. Но е възможно и да не е така, защото ние никога не можем да разберем какво е предопределено."

Алиса решава, че няма да забележи последното изречение. "Да, така е." и е напълно достатъчно като отговор. Поради две причини - спира да се чувства отговорна за взетите от нея решения (егоистично и безхарактерно) и се чувства странно свободна.
Странно е, да...как именно липсата на свободна воля може да те направи свободен.
Защото, мисли си Алиса, щом всичко е предопределено още в мига на създаване на Вселената, какъв смисъл има да се измъчваш за разни неща, да страдаш, да се виниш за взети или не решения, за постъпки, извършени или не, или за казани или премълчани думи...Никакъв. Просто правиш всичко, което е предопределено преди милиарди години. От една страна е малко тъжно, че нямаш право на избор, но от друга, когато осъзнаеш цялата си собствена незначителност, не ти остава нищо друго, освен да се радваш на живота такъв, какъвто е и да спреш да се терзаеш за разни неща, които също като теб нямат никакво значение.
Неусетно Алиса е спряла да плаче и се чувства особено уютно. Нямала била свободна воля...Всичко било предрешено...Ми чудесно, това по някакъв начин ме освобождава от отговорности разни, а това ако не е свобода, кое е...
Хубаво, мисли Алиса, ако да речем, все пак реша да бъда особено борбена и да живея, убедена, че имам право на личен избор и всеки път, когато вземам решение за нещо или правя нещо, упорито вярвам, че това си е лично мой избор...от къде да знам, че е именно така? И че не го правя не щото действително аз съм го избрала, а защото така е било предопределено? М? Няма как да зная... само дето после ще се самообвинявам и ще се терзая и ще плача в 5 сутринта... Няма смисъл, казва Алиса. Май че на глас го казва. А дори не е поканила въображаемия си котарак на партито и няма кой да я чуе. Нищо, важното е да се чуя сама. Защото много често хората говорят без да се чуват какво казват. И оттам произхождат доста глупости, мисли Алиса. Май че наум.
Навън е още тъмно. В стаята е уютно светло и топло. Чаят ухае на мента. На Алиса и става някак...толковатолкова хубаво и си мисли, колко прекрасно е, че има предопределени мигове като този. И че на нея и е предопределено да улови красотата им. Въобще, предопределеността на всичко се оказа едно много хубаво нещо... Нищо, че Стивън Хокинг твърди, че идеята, че съществува теория на Великото обединение, която определя всичко във Вселената, създавала много трудности...сигурно това и е предопределението на тази теория - да създава трудности на физиците. Но на Алиса веднага и се превръща в любима. Нищо, че не е съвсем добре запозната с нея, и нищо, че самата теория още не е съвсем доразвита. Важното е, че ме кара да се чувствам добре, доволно се усмихва Алиса и започва най-после да пие вече почти изстиналия си чай.