Алиса и снега

Вчера.
Алиса гледа през прозореца. Навън е пълно със сънища. Сънищата на безброй мушици по бели нощнички, които плавно се реят из въздуха, понеже нямат нужда от легълца. Или просто нямат легълца.
По белите улици личат отпечатъци от стъпки. Сякаш някой невидим е минал оттам и чака Алиса да го последва. Тя тръгва наум по тайнствените следи, така както си е - боса, с червенатароклязавкъщи и един куфар с любопитство. Предимството на преследването на мистериозни стъпки в снега наум е, че нито куфарът ти тежи, нито ти е студено на босите крака. Нито има хора по улиците. Алиса тръгва по стъпките, завива покрай къщата с големия бор в двора и се затичва по улицата към Дома за тъжни деца. И понеже е само наум, днес той не изглежда тъжен. Прозорците му светят с онази мека, жълта светлина, която носи усещането за топлина, чай и приказки и Алиса си намисля щастие за всичките му обитатели. После стъпките я извеждат на Голямата улица, която стига до Големия площад и спират. Точно по средата. Сякаш Невидимият, който ги е оставил, е спрял тук и просто е полетял нагоре. Алиса вдига очи към небето и няколко разсеяни мушици по пижами кацат на миглите и. Уличните лампи осветяват малки кръгли сцени, на които сънуващите мушици играят своите малки, зимни спектакли. Витрините осветяват цялата човешка суета, но Алиса не им обръща внимание. Толкова е тихо, че Алиса чува любовта. Направо усеща как във въздуха покрай нея прехвърчат смс-и "Липсваш ми...", "Обичам те", "Целувам те" и съвсем забравя, че мистериозните следи са свършили ей така, по средата на площада... И така и не разбира, че не някой друг, а самата Фея на мушиците по нощници я е довела тук. За да да чуе любовта. И да не спира да вярва.