Алиса, щастието и други глупости

Ндаааа. Когато ти го няма щастието, вземаш синтетични заместители. Под формата на желирани бонбони, щото няма друго, а и всички знаят, че haribo macht kinder froh und erwachsene ebenso. Пък се и оказва, че желираните малинки не са никак лоши. Отправяш една мислена благодарност към племенника си, че ти е оставил цял пакет (скромен, 1 килограм) и лапаш поредната. Въображението ти услужливо ти поднася една забавна (или не дотам) картинка - сцената от "Малкълм", в която Френсис се тъпчеше с някакви подобни петлета заради бас. Почти си убедена, че и с теб ще се случи същото нелицеприятно нещо, за това след десетия бонбон спираш. А и не само заради това. Кръвната ти захар е достигнала доволно високи нива и усещаш в себе си прилив на желание да слушаш музика и да пишеш. Глупости, разбира се, но все пак не можеш да ги държиш единствено в главата си...там мястото е ограничено и отдавна препълнено. Мислиш си, че ароматерапията верно действа. И от Ив Роше съвсем, ама съвсем правилно са избрали името на парфюма "Мoment de bonheur". Освен това така добре се съчетава с кожата ти, както никой друг парфюм до сега. Направо ти иде да напишеш есе по случая. Но те мързи. И по-добре. Часът е малко преди 4 сутринта. Не ти се спи. Ровиш се безцелно из интернет и попадаш на някакъв тест, който определя хронотипа на човеците - чучулига, сова или гълъб. Има ли смисъл? Си мислиш. Да се занимаваш с този тест. Не, разбира се. Имайки предвид колко е часът, имайки предвид колко си спала снощи и въобще напоследък, си съвсем наясно, че не спадаш към тези хронотипи. Ти си зомби. После някаква малка, гадна мисличка се намърдва между захарта в теб, малиновия вкус и аромата на щастието и за секунди срива цялата илюзия, създадена от синтетичните заместители. "Липсвашмилипсвашмилипсвашмилипсвашми..." и така до безкрай.
Прибягваш до третия синтетичен заместител на щастие. Сериалите. Напоследък, обаче, "Теорията за Големият взрив" ти е скучен. "Как се запознах с майка ви" също. Изобщо, ама хич не заглушават подобни малки, гадни мислички. Но за късмет си си намерила нещо доста гръмогласно и без субтитри, та то някак съумява да сбута въпросните мисли в едната половина на главата ти, а другата остава свободна и се мъчи да разбира. И даже от време на време те кара да се смееш на глас. Разбра, че си влюбена в "Сватове" от пръв поглед. Когато нещо започва така:

"Когато навърших 5 години, останах сама...
Но не точно сама, а съвсем сама.
Просто родителите ми заминаха, а мен, кой знае защо, не ме взеха. Вместо тях дойдоха моите баби и дядовци.
Дойдоха... и откачиха.
Баба Оля се нае на някакъв си Холестерол и му обяви гладна стачка. Дядо Юра е мъжът на баба Оля. За малко да се потроши с велосипеда.
А пък баба Валя и дядо Ваня са съвсем различни. Отначало дядо Ваня едва не умря, заради което баба Валя едва не го уби.
Сега си мислят, че съм се изгубила.
А преди това в къщи имаше пожар.
А преди това в къщи имаше потоп.
Най-добрата ми приятелка едва не умря.
И аз реших да започна да пуша...
Нищо ли не разбираш? Добре.
Слушай тогава от самото начало..."

не може да не се влюбиш в него.
Онази мисличка в главата ти не млъква! Време е за сериала...
И да, щастието не идва от вън и ако искаме да бъдем щастливи, просто трябва да бъдем. Всичко е толкова лесно, просто, чудесно и прекрасно...Ама на думи. Практиката се оказва много трудно нещо.