За мен, евентуалния атлас на главата ми, Героят на куеста и други незначителни неща

- Тогава напиши книга - казва тя.
Лежа, взирам се в прозореца и мога да установя две неща със сигурност: колко много ме мързи да напиша книга и как главата ми се пълни с бял шум - състояние, което обожавам.
- Не ми се пише книга - казвам - много е дълго. Ти за какво, мислиш, пиша стихчета? Щото са кратки и не отнемат много време. Нито искат концентрация.
- Лигла. - Хубавото на сестрите е, че не спят по цели нощи, готови са да изслушат цялата ти драма по скайп и да ти кажат, че си лигла.
Приисква ми се да е при мен. Да ме гушне. И да заспим така, както когато бяхме малки, а светът беше голям, лош и страшен. Сега само ние сме различни. Макар и не много. Светът си е същия. За съжаление.

Боли ме главата по онзи начин, "неговия". Главоболията ми биват различни видове, намират се в различни участъци на главата и болят с различен интензитет. "Неговото" главоболие е избрало да се разположи малко над дясното ми ухо и прилича на здрав ритник. Винаги, когато ме боли глава заради него, боли там и така. Ако си картографирам някой ден главата, този участък със сигурност ще носи неговото име. Чудя се остров или океан да бъде.

Да напиша книга, не, ама да пиша в блог, виж, това не ме мързи. Решавам, че ще си направя блог-чернова. За книгата. Даже му измислям име. Даже пиша в него. Няколко глави. Ама само на ум. За около 2 минути. После разбирам, че няма да я бъде тая, имам достатъчно количество изтрити блогове, че да започвам нов. Възкресявам този. Той има богат опит в смъртта, живота в отвъдното и прераждането.

Пет сутринта е. Реве ми се. Ако в момента не пиша, ще хидратирам обилно възглавницата си. Странното е, че когато пиша, не ми се плаче. Избива ме на ... хумор и забава. И даже се смея на глас. Чудя се, ако имах личен психолог, дали би бил щастлив с пациентка като мен. Изобщо не се чудя. Ако имах личен психолог, щеше да умре от скука с мен. Щото къв ми е, че ще му доверявам най-личните си неща...

Интуицията ми. Интуицията ми този път твърди, че е наистина Краят. При всеки предишен Край, тя ме гъделичкаше тихичко и твърдеше, че не е. Аз ѝ казвах, че е, тя се инатеше, че не е. И познаваше. Сега спокойно и мълчаливо се съгласява с мен. И на мен ми става спокойно и мълчаливо. И ми се плаче. Като за последно. От една страна е хубаво. Чувствам се така, сякаш съм се отърсила от някакъв кошмар, цяла камара павета е паднала от плещите ми и ме владее някаква необяснима лекота. От друга страна... го обичам. И ми липсва. 

Пет часа и единадесет минути. Трябва да спя. Не мога. Гледам "Love actually". Това е "комедията", на която плача от начало до край. Още кадрите на летището ме разплакват и така си откарвам до следващите кадри на летището, а именно финала. Без значение, че съм гледала филма около 213 пъти.

Преди шест години един приятел ме наричаше Алиска. Напомняла съм му Алиса в Страната на Чудесата. После почнах да му напомням Амели Пулен (след като го изнудих да гледа филма). После спрях да общувам с него просто щото станах асоциална. Преди няколко дни го потърсих. Поговорихме си така, сякаш не съм липсвала 2 години от полезрението му. И му казах, че сега е време да започна да му напомням Бриджит Джоунс. Само още не съм се пропила. Ама не ми харесва на какво мирише всичкия алкохол на света. Те ти проблем.

Играя една от онези игри, тип "куест, ама не точно", в които героят ти трябва да спаси света от някакво зло, вършейки неща, по необяснима и за самия Луис Карол логика, която създателите на въпросните игри явно намират за очевадна. Например, героят ми има прашка в инвентара си. И му се налага да счупи един прозорец. Не е ли очевадно, че трябва да пренебрегне прашката, да търси като безумен някъде някакъв си пистолет и когато го открие, да иде до прозореца и да го тресне с дръжката на пистолета? Разбира се, че е. Инвентара на героя е другото, което ме възхищава. Те тоя е яко копеуе. Мъкне в себе си цял куп листя, книжа, карти, компаси, джунджурии, които събира по пътя си, като монети, копчета, клетки за птици, ножове, кирки, запалени факли, лопати и понеже му е малко, тоя ми ти хироу реши да вземе и една кофа с цимент плюс няколко павета. И един дъждовен червей. За разкош.
А аз драматизирам тука, лежейки на топло в удобното си легълце.
Лигла!