"Чернова - mix" 2011-2013

Така ме боли главата, че нямам нищо против да се разделя с нея. Тя навярно също няма нищо против да се раздели с мен заради това, което и причиних през изминалата седмица. Не че исках. Трябваше. Защото нашият офис е на път да се превърне в една малка Юпа .

После прекарах цял половин ден в бясна еуфория от предстоящия концерт на CoB, ама не заради тях, а защото знам, че Insomnium ще ги подгряват. На петдесетия път, в който отворих сайта на Children of Bodom, обаче, съзрях, че Insomnium ще са с тях до 21 октомври, после продължават с някви други, а концертът тук е на 13 ноември. Еуфорията ми, че ще чуя и видя Виле Фриман на живо рязко спихна, свлече се от изтощеното ми тяло и останах само по нечовешка умора. Прииска ми се да се свия в ъгъла като една съща тринайсетгодишна пикла, която не е получила билетче за концерт на Джъстин Бийбър и да рева поне три денонощия. Но ме домързя. А и, честно казано, нямах сили дори за това.

Посветих този уикенд изцяло на себе си, на умората си и на кучката от апартамент 23.

И смятам, че е крайно време да престана да сънувам метални конструкции и монолитни колони и да се върна в моите си сънища!

Освен това мисля, че познавам истински Манас*. 

 Мисля си, че на това човечество никак не са му нужни десет заповеди, па ако ще божи, за да живее в един по-добър свят. Необходимо е само да се спазва едно единствено простичко правило - да не причиняваш на другите това, което не искаш да бъде причинено на теб. Странно е колко много хора твърдят, че живеят именно по този начин, а всъщност... не е така. Твърде рядко се замисляме за другите, твърде рядко съумяваме да видим през техните очи, да почувстваме през техните сърца... ако можехме да го правим, много, ама много болка щеше да бъде спестена. 

Налегнала ме е една особена носталгия по миналото, по детството най-вече. Аз не че ментално се чувствам особено по-различно, даже смея да твърдя, че никак, но животът изисква да се преструвам пред хората на разумен, зрял човек. Всъщност не животът го изисква. Животът нищо не изисква. Изискват го въпросните хора, които са се сплотили с едничката цел да си вгорчат взаимно съществуването и са се нарекли общество. Създали са си някакви обществени норми и зорко се наблюдават един друг дали се вписват в тези норми. До някъде ги разбирам. Не може при такова едно незряло човечество да оставиш индивида да вършее из планетата както намери за добре, щото голям процент от индивидите биха овършали мощно всичко. В смисъл, трябва да има наистина някакви морални и етични норми, които да показват на индивида до къде именно се простира свободата му, а именно - до пресечната ѝ точка с нечия чужда свобода, и толкова. Мисля си, че на едно достигнало някакво задоволително ниво на еволюция човечество не биха му били нужни онези правила, наречени преди време "божи заповеди", за да функционира нормално. Стига това общество да е съставено от индивиди, които са зрели наистина и са наясно с понятията съвест и морал (ама истински, не псевдо такъв). Та...загубих си мисълта, което е разбираемо, понеже исках да пиша за съвсем друго нещо, а незнайно как се озовах в тресавището на набедените ми за философски мисли, а оттук измъкване няма, само затъване и нищо друго, та...? Ъм...Мисля, че едно общество, съставено от деца, които все още не са почерпили щедър пример от моделите си на подражание, би било далеч по приятно за обитаване. И вече съвсем забравих какво се опитвам да кажа, но не е фатално, понеже мисля, че изобщо нямах намерение да казвам и това, което казах до сега.

Започваш да осъзнаваш Живота в мига, в който усещаш как се откъсва от теб, подобно пух на глухарче, отнася се някъде високо и далече с една необяснима лекота и волност и... Едва тогава схващаш, че не той е тежък, ти си тежък, ти си тежал на неговите рамене, не той на твоите, затова сега пропадаш в нищото, а той е някъде високо, високо, не той е бил болезнен, защото него почти го няма, но болката в стомаха ти рисува бели мълнии пред очите ти, които даже не знаеш отворени или затворени са, имаш или нямаш очи, само мълнии после и това изчезва. Остатъчното ти съзнание се опитва да се вкопчи в ... НЕЩО, но нещо няма, приличаш на китара и струните ти късат една по една и забравяш, губиш усещанията си за всичко, добре, че е болката, защото тя е единствената реалност, молиш се да не изчезне и тя, защото изчезне ли, значи Край, значи Нищо... Цяла вечност Нищо. Държиш се здраво за нея. Не я усещаш като нещо лошо. Не те боли по оня начин, живия. Тя е единствената реалност. Нищо друго не е останало от теб - само болка. Най-добрият приятел. Този, който не те пуска да прекрачиш отвъд.

 "Това е защото ти по презумпция не си създадена в тоя живот да създаваш у хората страх от някаква агресия от твоя страна. Някога, в оная "стаичка" на подбор на животите...да не си избирала това, ма! :D" - най-добрият приятел на света.

 Обичам да гледам пристанището. Но мислите ми не стават на кораби и не отплават на никъде този път. Остават в главата ми, ледени сталактити и сталагмити, които тежат, болят и ме карат да искам да спра да помня коя съм. И това ще стане. Казва някой. Не зная кой е той, но му благодаря. Защото ми прави спокойно.

Мисля си, че край е много хубава дума. С к като кръв и р като рана, и а като агония и й като какво... като йод. Усмихвам се на глупостите си. Като йод, да. Върху раната. 

*http://chitanka.info/text/809-360-gradusa-predi-kraja