И пак за хората. Homo citanticus.

Понеже ми омръзна да се опитвам да разбера Живота, започнах да се опитвам да разбера поне хората. Оказа се малко по-трудно. Вероятно защото те самите обичат да си приписват излишна сложност...Не зная. Ако питаш уикипедия за хората, "Хората (Homo sapiens) са вид средноголеми бозайници, единствените съществуващи днес представители на род Хора (Homo). Те са ходещи изправени примати от семейство Човекоподобни (Hominidae). Имат силно развит главен мозък, даващ им възможност за разсъждение, говор и самоанализ." ще ти каже тя. И съвсем правилно ще ти го каже - "Имат силно развит главен мозък, даващ им възможност за разсъждение..." Кой как се възползва от тази възможност, вече е друг въпрос. Напоследък ми се струва че наблюдавам еволюция в действие. Homo sapiens изглежда (д)еволюира в нещо, което евентуално мога да нарека Homo citanticus. Homo citanticus все така е вид средноголям бозайник, все още има ...ок, не е доказано, но допускам... силно развит главен мозък, даващ му възможност да мисли, само че Homo citanticus не обича да мисли. Homo citanticus обича да ползва чужди мисли, да ги цитира мъдро, без дори да си прави труда да ги осъзнае. Достатъчно му е, че са казани от (вмъкни име на писател, режисьор, философ, etc.) и звучат някак достолепно. Едно от най-експлоатираните от Homo citanticus твърдение е, че когато казваш твърде често "Обичам те", то се изхабява. Моля ви се. Идея нямам кой е родоначалникът на това велико клише, но твърде се съмнявам, че е бил искрен. Или ако го е мислел наистина, просто никога не е обичал. Искам, даже настоявам някой от представителите на вида Homo citanticus да ми обясни искрено и лично кое и как се изхабява. Искам да попитам дали когато Homo citanticus обича някого сутринта и в течение на деня каже на обекта на чувствата си "обичам те" 14 пъти, то вечерта обичта му е намаляла с ...примерно 10%?  Искам да ми се обясни математически и физично как се случва така, че изговаряйки на глас чувствата си, техния интензитет намалява. Не знам... тая история ми напомня онази приказка за Хитър Петър и гостилничаря. Другият вариант е не чувствата да се изхабяват, а самите думи? Което ми звучи още по-глупаво. Думите са просто набори от звуци, които служат да назоват нещо. Смисъл им придаваме ние. Ние влагаме съдържанието в тях. Ние можем да направим едни и същи думи да звучат велико или нищожно. Тези думи, а и които и да са, могат да звучат изхабено само когато са голословия. Тоест - изхабено "обичам те" може да каже само Homo citanticus, който НЕ обича. Тогава съвсем не разбирам защо въобще му е да го казва, но Homo citanticus са странни същества така или иначе и както стана ясно, аз принципно не ги разбирам. Има и трети вариант - когато казваш "Обичам те" твърде често на някого, на него да му омръзне да го чува и пак за него то да изгуби стойността си. Този вариант ми звучи най-логичен, макар че съм убедена, че ако и той изпитва същите чувства към казващия въпросните думи, то вероятността да се почувства отегчен от слушането им клони към нула. Понякога Homo citanticus твърди, че предпочита да покаже с действия чувствата си, отколкото да ги каже с думи, но аз някак си не вярвам и на това. Не знам дали Homo citanticus не обича да чува "обичам те", казано от някой, когото обича. Възможно е. Тепърва започвам да изучавам този вид. 

Аз, обаче не спадам към него.

Да, случва ми се да харесам чужда мисъл. Но не само защото звучи красиво, (псевдо)мъдро или... неразбираемо (по логиката, че щом не го разбирам, няма как да не е гениално).  Когато си харесвам чужди мисли, то е защото ги осъзнавам, разбирам в какво именно се състои прекрасността им и... те изразяват някаква моя истина. Вероятно за това не ми допада въпросното клише. Не е моя истина. Когато аз обичам, изпитвам необходимост да го казвам. От това чувствата ми не се изхабяват. Думите ми не се изхабяват. Напротив - когато обичам и казвам 'обичам те' в мен всичко сияе. Е...нямам идея как се чувства този, на когото го казвам и дали не му омръзва наистина, но аз за себе си знам - когато обичам, мога да го повтарям до изнемога, до без дъх, до лудост. Даже не "мога", а искам. Не. Имам жизненоважна необходимост от това, защото ако не го казвам, имам чувството че ще експлодирам.  Както и да е. Не омаловажавам, разбира се, действията, милите жестове и прочее... Но друго е да чуеш "Обичам те". Ние сме словесни същества, Homo citanticus също, доколкото знам. Думите са основният ни начин да общуваме. За какво имаме уши, ако те никога не чуват "обичам те"? М? (Е, това беше бозаво-романтично-мармаладено, щото ушите си имат своята роля и без да чуват въпросните думи, но все пак... )

Просто... мили Homo citanticus, казвайте "обичам те", когато го чувствате. Заклевам се, че няма да се изхаби. Заклевам се, че ако отсреща ви обичат, няма да се уморят да го чуват.  На вас би ли омръзнало да го чувате от любимия си?

Когато не обичате, просто бъдете искрени. Не обяснявайте как обичането се изхабява, когато се изговаря на глас. Глупаво е някак... И е странно и...да, грубо, да третирате евентуалния обект на евентуалните си чувства, казвайки му "обичам те" само "за заслуги". Той е човек (нищо, че може да е Homo citanticus), не домашен любимец, на който давате бисквитка, щото се е изпишкал на правилното място. Не обяснявайте, че тези думи са много силни и тези, дето ги изричат не знаят стойността им. Напротив. Знаят я прекрасно. И... всъщност думите са силни, колкото са силни чувствата. Когато обичта тежи в теб, пари в слепоочията ти, шепне в пулса ти, прави те по-добър, когато те превръща в нежност и те кара да осъзнаеш, че вече не ти си най-важният човек на този свят... думите са силни. Не ги е страх да бъдат изречени на глас. 

Другото са само претенциозни оправдания за прикриване на липсата на чувства... 

Съдя по себе си, защото аз когато не обичам, не мога, просто не мога да кажа тези думи. Езикът ми категорично отказва да помръдне. Но не знам как е при Homo citanticus, де. Те може и да умеят.

Ъм... май това исках да кажа. Не знам, разсеях се и забравих до къде бяха се проточили мислите ми. Както и да е.

Колкото до новия вид Homo citanticus... ще ми се да обвиня интернет и социалните мрежи за това, че са довели до тази мутация и еволюционен скок, но... не мога. Интернет, социалните мрежи, както и силно развитият главен мозък на Homo sapiens само дават възможности. Които всеки избира как да ползва.

P.S.  Homo citanticus би трябвало да значи Цитиращ човек. Питах Гугъл преводача как е "цитат" на латински и той каза "citant". Та за това нарекох новия вид Homo citanticus.