Алиса и поредният край на света

 или до какво води четенето на модерна поезия

Алиса затръшва вратата след себе си и слага край на Света. Никога не го е харесвала, а сега съвсем няма нужда от него. Достатъчна ѝ е нейната лична микровселена. Абсолем мърка в крата ѝ и тя неразбиращо гледа към него. После се сеща, че вероятно е така, понеже вече ѝ се повръща от котки. Плановете ѝ за вечерта включват чай, поезия и акварели. Зачита се в нещо, съвсем за кратко, колкото да осъзнае, че вече ѝ се повръща и от поезия.
Изритва остатъците от суперклишетата на Света, който свърши преди малко и мислено създава нов. С нови хора, които:

1. Не са така безкрайно тъпи. (Понякога, поне по 6 пъти още преди закуска, на Алиса ѝ се е искало да крещи към хората от изчезналия въображаемо свят "СПРЕТЕ ДА БЪДЕТЕ ТЪПИ, БЕ, ИСКРЕНО ВИ УМОЛЯВАМ!", обаче възпитанието и безнадеждността са я спирали.)

2. Са индивидуалности. Ама наистина. В стария Свят имаше предостатъчно имитатори на индивидуалност, които явно успешно се самозалъгваха и Алиса изпадаше в ступор от подобно безочие.

3. Не наричат всяко свое фриволно хрумване факт. Алиса искрено се възмущаваше, като едновременно с това направо се възхищаваше на хората, които примерно смело цитират текст от книга, която изобщо не са чели, без да знаят, че текстът, който цитират, не е от нея, което е разбираемо, понеже какво? Не са чели книгата. Но това не ги спира, не. Отде такава увереност бе, драги зрители? Откъде такова самочувствие?

4. Не изпитват физическа болка при мислене. Но това май произхожда от точка 1.

- Представяш ли си, Абсолем? Да има наистина такива хора? Не единични бройки, появили се като бъг в системата, а цял свят от мислещи индивидуалисти...

Абсолем съвсем не знае какво си представя, тъй като самият той е въображаем и Алиса се размечтава за ново човечество, лишено от стадния си инстинкт. После рисува небе и пие чай, защото ѝ е тъжно за Света. Който уви, съвсем не е изчезнал. И уви, е обречен на съществуване с именно настоящите си хора.