Sodium thiopental

Зад думите ми няма нищо повече от собственото им значение... Когато казвам "дъжд", разказвам за дъжда в стъклата, за чадърите и мокрите листа. Ако когато казвам "дъжд", ти четеш "сълзи", това е защото четеш 'времето вътре в теб'. Не в мен.
С което си изказване заклеймявам онова противно и напълно безмозъчно "с това авторът иска да каже...". Авторът винаги казва това, което иска. И оставя на читателя свободата да чете, каквото му харесва. Вярвам, че процесът на писане не приключва с последната точка на текста. Този процес продължава толкова дълго, колкото текстът бива четен. Защото пречупвайки го през собствения си свят, всеки читател 'дописва' по нещо, макар и в повечето случаи - само за себе си.
В този ред на мисли - в мен поезия няма. Поезията е в света около мен. Аз само я записвам на хартия. Разказвам света такъв, какъвто го виждам. И го правя на един дъх. Няма текст, в който дъъъъъълго да обмислям и подбирам точната дума (за да звучи по-поетично, по-...де да знам как). Появи ли се, все пак, място, в което думата липсва - убивам текста. Поради неискреността му. Мразя да чета мъртви думи. (О, как е пълно, пълно с тях! Подбрани и нанизани синтетични перлички... гердан, с който ми се иска да се обеся...)
Не вярвам в ангели-хранители. Аз нямам... За сметка на това имам ангел-отмъстител. Понякога е твърде жесток. Или... не зная... ангелите-отмъстители си знаят правилата, аз не разбирам. Но когато казвам на някого, че не искам да ме наранява, е не защото не мога да се справя с болката. А е защото не искам да страда. (При достатъчно цинизъм бих приложила списък с контакти. С лицата, преживели близка среща от трети вид с моя ангел-отмъстител...Но и без това ми е тъжно за тях...)
Вярвам в Тройния закон. И го спазвам.
Във вените ми преобладава музика. Истинската. Единствената.
Имам проблем с доверието. Допускам хора до мен изключително трудно. Изключително. Но за сметка на това при най-малкия признак, че не им дреме за това, че съм им се доверила, изключително бързо им отнемам привилегията да им вярвам. Констатират промяна в поведението ми. И не знаят защо? Айде няма нужда... Доверявам се само по веднъж. А поведението, по принцип, е резултат на отношение. Не е сложно.
Не обичам хора, казващи "Аз съм толкова добра/добър..." Ако си, остави ме да разбера, а? Не че нещо, ама не вярвах, че котлона пари, докато не пипнах. (Мдам...не вярвам лесно.) Тъжно ми е за хора, разказващи за прекрасността си. Защото или е толкова незабележима, та трябва сами 'да отворят очите' на останалите за нея, или никой никога не им казва колко прекрасни са всъщност, или ... просто нарцисизъм. Но за последните не ми е тъжно. Да тъгуват сами за себе си. Вероятно умеят...
Обичам ябълков сок, ароматите и карираното десенче на Burberry, гривни, чай, мигът на свечеряването, романите за деца на Ерих Кестнер и Петте приказки на Валери Петров, блузи с голи рамене, шалове, мандарини, детството си, хората, на които мога да кажа "Извинявай, подръж за миг юздите на еднорога ми", да им подам въображаемите юзди, а те да ги поемат въображаемо, после да погалят еднорога и да извадят от джоба си захарче (въображаемо). Обичам стъклописи. И керамични пана. Не обичам особено много есента, нито зимата. Но обожавам дните, в които тези сезони преливат един в друг. Заради аромата. По-особен е някак. Обичам да се разхождам в библиотеки, между всички рафтове с книги... Чувствам се почти нереално, приказно и в съвсем друг свят. Обичам още хиляда хиляди неща, но ужасно ме мързи да ги изреждам, а и не виждам смисъл.
От пет дни съм с температура. (Оправдавам се пред себе си за този пост.)
Освен това той е поредното доказателство, че личните блогове са най-бързият начин да разкажеш на целия свят защо не си интересен на никого.