Страната На Чудесата в агресия

посвещавам на
всички, които си мислят, че ме познават, само и единствено понеже четат стихчетата ми (голяма грешка, повярвайте!);
всички, които си мислят, че личният ми живот е само и единствено това, което разказвам в тях...или тук;
себе си, защото...така.

Започвам с това, че самата аз не се познавам. Все още успявам да се изненадам с поведение, взети решения и казани думи (включително този текст). Ако съм реалистка, бих казала, че това се дължи на неуравновесения ми характер и факта, че винаги емоциите ми вземат превес не само над разума, а над всичко. Но аз не съм и ще кажа (при това съвсем самонадеяно) че ако някой твърди, че се познава прекрасно, значи е твърде повърхностен.

Да започнем с образа, който стихчетата изграждат за мен. Същество от светлина и дим, живеещо кацнало на розовия си облак, обляно от слънчеви лъчи... Има ли арфа в ръцете ми? И бяла роба, и ореол, може би... Да, ама не. Стихчетата разкриват само една малка част от мен. Най-нежната, и може би най-ранимата. До едно са плод на преминала през мен силна емоция и ме отразяват абсолютно истинска, но само в рамките на тази емоция, този момент, това чувство. Като казвам, че не пиша поезия, значи не пиша. Пиша себе си, да. Понеже това е единственият начин, по който умея да се справя с чувствата си. Така ми се получава просто. И не, не седя по цял ден със замечтани очи и поглед, зареян в нищото, пишейки стихове. Средно около 7 минути ми отнема едно стихче. По-скоро да го запиша, не напиша. Понеже някак си мисля в рими, когато ми е емоционално. И аз просто записвам тези мисли. Та... те така те...както казва един мой любимец. Няма облаци, арфи, ангелогласни химни и амброзия. Има средностатистически човек от плът и кръв, от женски пол, с всички прилежащи към това качества - нежност и истерия, непостоянство и обичливост, отдаденост и страхове, и прочее взаимноизключващи се характеристики. Дет се вика - идея нямам какво искам от живота. Ама повече ме терзае въпросът той знае ли какво иска от мен... И понеже нито на мен, нито на живота ни е ясно какво искаме един от друг, съм решила да не му вземам нищо насила. Каквото има на сърце, така или иначе ще ми го даде. Каквото иска да си вземе от мен - да си вземе. Вярвам, че е справедлив! Това кратко лирическо отклонение и аз не разбрах отде се появи, нито защо, но нищо, явно сега му е бил моментът да се пръкне между и без това не особено правилно структурираните ми мисли. Само дето някак забравих какво се опитвам да кажа иначе... Аха, да, че небесното създание в мен си има и обратна страна, която малцина имат честта да познават (за съжаление са точно хората, които най-много обичам... май само тях водя на пътешествия до ада и обратно); феята в мен също си има своята черна двойничка - луда вещица, яхнала моторната си метла, способна да срути и себе си до основи, ако прецени, че се налага. Пърхащата с мигли принцеса с ееееей такива огромни, невинни очи също страда от синдрома на доктор Джекил и мистър Хайд - като и писне да седи във висока-превисоката си кула и да плаче или мечтае влюбено, смъква дантелите, кринолина и коронката, нахлузва дънките и светът е неин! За какво и е някакво глупаво царство, като може да има целия свят!

Ми... исках да кажа само, че аз съм в текстовете си, но не цялата. Там има само трошици от мен. Няма как да се побера цялата в тях. Твърде необятна съм :Р

Ежедневието ми не се състои само в прехвърчане от облак на облак, не, съвсем не. Ходя на работа, ядосвам се за глупости, имам си своите делничности и безделничности, върша дивотии и всичко е проза. Обикновена човешка проза.

"-Много хора пишат в блоговете си неща, които всъщност никога не са правили.
- Мммхм...а други не смеят да напишат нещата, които правят... :D"

E... не че не смея, просто няма смисъл. Така мисля. Би ми било глупаво, ако тръгна да се разказвам подробно на целия свят. Може би ми липсва достатъчно ексхибиционизъм, за да споделям ежедневието си с непознати, но по-скоро не. Просто не искам. Нито имам необходимост от това.

Тази цялата глупост сега я пиша, понеже ми писна да бъда тълкувана единствено според стихчетата си. Те са мигове, хора мили, те са проблясъчета от мен, но не съм цялата аз. Ако съм се тръшнала да рева и съм го разказала в стих, не значи, че 2 часа след това не съм се чувствала най-щастливия човек на света. Подвластна на настроенията си? И още как! Мдам, знам, че не е хубаво. Но на кой му дреме? На мен със сигурност - не.

Да, бих могла да доразвия онзи свой сюрреалистичен образ на прекрасно полубожество до съвсем прекрасно божество, но защо, да му се невиди? Аз не съм това! Аз съм си аз, с всичките си тръни и нежни цветове, с всичките си приказки и кошмари, с всичките цветове на дъгата и чернобелите си квадрати. Не искам да се 'осакатявам', признавайки само една част от мен, пък била тя и тази, дет ще се хареса на хората. Аз си се харесвам само и единствено цяла. Лошава, рошава, сърдита, нацупена, и добра, и красива, и мила, и усмихната. Цялата.

Начесохме егото...сега какво...да се поздравим, освен...

p.s. Може да напомня на автоагресия, но не, не е.