Късното есенно слънце галеше светлата ѝ кожа. Вятърът, идващ от морето носеше аромат на сол и водорасли. Тя пое дълбоко дъх, усмихна се и стана от пейката. Почувства се сякаш току-що се е пробудила в някакъв нов живот. Чист, спокоен, перфектен живот. Тръгна бавно по крайбрежната алея към уютния си дом.
Емил беше направил кафе и я чакаше. Повече от десет години бяха заедно и все още се харесваха. Разбира се, обичаха се, но и продължаваха да се харесват един друг. Чу отключването на вратата и излезе да я посрещне. Тя свали вишневото си яке, погали с длан бузата му и го целуна. После пиха следобедното си кафе и разговаряха за всичко.
Мая усещаше щастието с всеки атом на своята плът, с цялото си човешко сърце, с цялата си безсмъртна душа. Искаше ѝ се да извика своята благодарност към Вселената, но здравият разум все още я възпираше.
- Искаш ли да приготвя пиле с топено сирене за вечеря? - попита тя, отваряйки вратата на хладилника.
Застанал зад нея, Емил я целуна по шията в израз на съгласие.
- През това време ще си взема душ.
- Обаче трябва да отскоча до магазина за сметана.
- Вземи и мандарини, сутринта изядох последната.
Шеговито виновният му поглед все още караше пулсът ѝ да се ускорява. Тя се засмя и облече якето си, а той влезе в банята.
Водата от душа обливаше тялото му и той почти философски разсъждаваше колко простичък и прекрасен е животът им и как единственото желание, което има, е това да остане така завинаги.
Завит до кръста в хавлията си, Емил застана до кухненския прозорец. На отсрещния тротоар Мая чакаше зеленото на светофара. В едната си ръка носеше мрежичка с мандарини, а в другата - кутийка сметана. Вятърът разроши косите ѝ, светофарът светна зелено, тя тръгна, вдигна очи нагоре, видя го и му помаха със сметаната.
Краят на света имаше аромат на мандарини. Приличаше на потъване в разтопен асфалт, звучеше като най-дисхармоничната оратория за седем клаксона, свистящи гуми и човешки писъци, но ухаеше разкошно на зрели, сочни мандарини. Миг преди светът да свърши, тя си помисли, че Емил би ги харесал.
-------------
Светлината болезнено се впи в очните ѝ ябълки. Ароматът на мандарини беше слаб и далечен, но все още го усещаше. Чувстваше тялото си сковано и някак чуждо. Огледа се. Беше в някаква болница, а на стола до леглото ѝ стоеше непознат мъж, който четеше книга. Опита се да го попита къде е, кой е той и какво се е случило, но успя само да прошепне нещо много тихо.
- Мама се събуди.
Детското гласче идваше от другата страна на леглото ѝ и мънички, лепкави пръстчета, ухаещи на мандарини, докоснаха лицето ѝ.
Мъжът подскочи, почти извика името ѝ, смееше се през сълзи и трескаво натискаше някакъв звънец. За минути стаята се изпълни с лекари, сестри и Бог знае какъв медицински персонал. Мая не разбираше какви са тези хора, искаше просто да я оставят на мира, да стане и да се прибере при Емил. Не разбираше защо младият лекар наричаше непознатия мъж неин съпруг, а момченцето - неин син. Тя и Емил нямаха деца, не можеха да имат и се бяха примирили с това. В главата ѝ като удари с чук блъскаха думите на лекаря "двумесечна кома". Никой не знаеше къде е Емил, нито кой. Спомените за катастрофата започваха да се връщат в главата ѝ, но ѝ казаха, че не е била жертва на катастрофа, комата е била вследствие на заболяване. Обзе я паника. Искаше Емил. Искаше в къщи. Искаше си живота обратно.
------------
Месеци по-късно, след безкрайни сеанси при психолози и психиатри Мая беше приела, че истинският ѝ живот е с Огнян и малкия Борко.
Но понякога нещо стягаше слънчевия ѝ сплит, сърцето ѝ се свиваше болезнено и тя искаше в къщи. При Емил.
"Може би сега съм в кома, след катастрофата" помисли си с надежда. "И може би когато се събудя, ще си бъда у дома. С Емил".
Гледката от седмия етаж беше разкошна.
"От тук човек спокойно може да полети. Към асфалта. Към небето. Към хоризонта. Или обратно към живота."
