Как се пада нагоре...

Колко луд може да е един луд шапкар? Колкото - толкова - казва Алиса и се оглежда за Белия Заек. Нужен и е някой, след който тръгне, за да излезе от Страната на Чудесата.
С падането надолу се справих - мисли си - само не зная как се пада нагоре. Може би трябва да погледна на нещата от обратната им страна и така надолу ще стане нагоре и нагоре ще стане надолу и няма да ми се наложи да падам нагоре, а ще си падам съвсем по обичай - надолу. Тръсва глава и стиска очи, понеже когато произвежда подобни мисли и се иска да може и да ги осъзнае.
- Както когато осъзнах, че не е достатъчно да се науча да пускам разни хора и чувства да си тръгват от сърцето ми, а е нужно също и да спра да ги очаквам да се завърнат.
Алиса, Алиса... Не се разсейвай. Имаш да гониш бял заек, не помниш ли?

Черно квадратче, бяло квадратче...

Как се бяга от Миналото... Алиса не знае. Тя е само една пешка и може да върви единствено напред. Нито стъпка назад. Понякога, обаче, Миналото я настига и почти докосва гърба и. Отгоре на всичко не винаги това се оказва нейното Минало. Тогава Алиса съвсем се обърква, макар че в Огледалния Свят нещата са точно обратно на това, което всъщност са.
-Добре, че съм пешка. - мисли Алиса. - Ако бях офицер, щях да захождам на северозапад, югоизток и прочее неориентирани посоки и съвсем щях да се объркам. Ако бях кон, със сигурност щях да се въртя в омагьосан кръг. Да си пешка е прекрасно, понеже нямаш никакъв друг избор, освен да вървиш напред. А ако вярваш в чудеса...Ами... Шах. И мат с пешката. Както се казва...

Привилегията да бъдеш кифла

Аз съм кифла. С черешово сладко.
Понякога съм пчела, понякога съм калинка, но напоследък най-често съм кифла с черешово сладко. И, да си призная, това е едно от любимите ми усещания.
Да бъдеш кифла значи да си мека и златиста, дъхава и сладка, да събуждаш апетит и да го засищаш. А най-тайната тайна е пълнежът. Без значение какъв е - крем, шоколад или сладко - важното е, че го има. Дори и локумените кифли са с пълнеж...нищо, че е локумен.
А аз съм кифла с черешово сладко.
И мисля, че безкрайно ми отива...

Тогава, когато...

Наблюдавам една интересна зависимост при хората - когато се почувстват предадени от този, когото обичат, се връщат при онзи, който ги обича. Вероятно е нормално. Всеки иска да бъде обичан. Тъжното е, че при мен само се връщат. Никой не остава, за да ме обича. А аз, от своя страна няма при кого да се върна. Може би не съм направена за обичане. Може би съм направена само да обичам. Сигурно е така, понеже се усещам толкова пълна с обич, че понякога чак ми е тежко. И когато няма на кой да я дам, я раздавам на птиците, на дърветата, на облаците и на вятъра, просто защото ако я задържа в себе си, имам чувството, че ще се пръсна от обичане, ще се разпилея на милиони малки парченца, на милиарди атоми... И вятърът ще ме отвее в безброй посоки...Което, като се замисля, няма да е лошо, понеже този свят има нужда от обич.
Ако някога изчезна безследно, значи се е случило. Тогава дишайте, дишайте с всички сили, защото въздухът ще бъде пълен с любов.

Защото цветята са ефимерни.

-Не разбираш... - казва лисицата - заслужава си, заради цвета на житото.
Алиса стои и се мъчи да си спомни какъв е цветът...
-Знаеш ли - казва на края - вече не искам да ме опитомяват. Нито заради цвета на житото, нито заради нищо. Защото, разбира се, ще плача. Всички принцове си тръгват... пък били те и Малки. Аз не съм ничия роза. Само имам бодли. И това, че звездите приличат на звънчета, не е заради смеха ми. Би могло да бъде, евентуално, но не е.
Лисицата не изглежда убедена. Трудно е да убедиш една лисица, когато си я въобразяваш. Но е лесно да си въобразиш как се разхожда по парапета на терасата на осмия етаж.
Алисите имат въображение в излишък. И нужда да бъдат обичани. И двете неща пречат на звездите да заприличат на звънчета. А принцовете отдавна са забравили, че са отговорни за това, което са опитомили.
Очите на Алиса заприличват на балончета. Пълни с вода.
Днес е ден, в който би гледала 44 пъти как залязва слънцето.
Толкова много...

Когато Чеширският котарак го няма...

Алиса не вярва на нищо от това, което чува и на половината от това, което вижда, защото знае, че нищо не е такова, каквото изглежда. Понякога монетата има не две, а поне двеста и две страни. Този факт, обаче, изобщо не я тревожи, тъй като притежава всички гледни точки. От върха на собствената си камбанария само. Това, разбира се, не ѝ дава обективност. Но поне разширява малко хоризонта ѝ. Алиса харесва линията на хоризонта. Защото я предизвиква. С онова, което е отвъд мястото, където небето и земята се срещат.
Ръкавиците на заека стоят въображаемо на масата, докато Алиса пие ментов чай. Сама.
-Както показва опитът - мисли Алиса - опитът изобщо нищо не показва. И основната причина за това е необоснованият оптимизъм.
Алиса иска да е щастлива. И решава, че най-лесният начин да бъде щастлива е просто да се откаже от нещата, които я правят нещастна.