Драматичните преживявания на лирическия герой

Животът бил сцена, казал някога Шекспир. И всички ние сме били актьори.
Алиса приема този израз като клише, но случващото се напоследък я кара да си припомни, че клишетата са се превърнали в такива, понеже са доказали своята истинност. Неоспорима, при това. Пиеси и постановки около нея колкото искаш. Удивява се на таланта на някои млади актриси. Определено успяват да накарат публиката да им вярва. Сами си пишат драмите, сами изпълняват главната роля и, разбира се, получават приза накрая. Алиса ръкопляска от ложата си. На крака, при това. После сяда с въздишка на стола и започва да пише рецензията си. Понеже, уви, тя не е актриса. Не и се удава. Няма този талант. А всички знаем, че от бездарните актьори не става нищо друго освен критици. Пиесата, пише Алиса, беше добра. На пръв поглед. Но един уважаващ себе си критик не вярва на първите погледи. При по-задълбочено вглеждане прозират огромни грешки в сценария, които обикновения зрител и въвлечените (дори без да искат) в постановката актьори пропускат да забележат, вероятно от сълзите, които преливат от тъжните им очи. Понеже, както стана ясно вече, пиесата е дълбоко психологична драма с елемент на нечовешко самосъжаление. Актьорската игра също беше добра, пише Алиса. На пръв поглед, отново. На втори и трети - някои реплики не звучаха никак убедително, а други просто бяха съвсем не на място. Защото от тях звучеше нещо, което никак не се вписваше в драматичността на момента. По-скоро превръщаха цялата пиеса в евтин фарс. Но има ли значение, завършва рецензията си Алиса, след като залата е на крака и аплодира? След като актрисата печели своята така желана награда? Не мисля, пише Алиса. Важното е драма да има. А

"Където тя не е дотам добра,
дано помогне нашата игра!"

Ще помогне на който има талант, мисли огорчено Алиса.
После става и за пореден път атакува света по единствения и познат начин - с главата в стената. Без нужния грим, без предварителен сценарий, без заучени реплики. Защото, да, животът е сцена, уважаемий, Шекспир. Но не всички сме актьори. Всяка сцена има нужда от обикновени сценични работници, които прожекторите пропускат да осветят. Които не печелят призове и аплодисменти. Или критици. Които обикновено биват мразени заради глупостта си да имат свое мнение, различно от това на тълпата. Лишени от талант, да. И вероятно точно за това запратени в орбита на сцената-свят. Там, където маските не са задължителни и никой не дава и пет пари за бутафорни сълзи.