There's a bug in your system. Oh! It's a butterfly...

Трети ден се надлъгваме с температурата. Пак. Вече ѝ знам всички номера и засега водя. Побеждавам я най-вече със сън и малко хексалгин. Когато тя води (временно) ми образува странни мисли в главата. Цитирам: "Не вярвам на никого, освен на себе си. Което е доста глупаво с оглед на това, колко пъти сама съм се предавала." После ме хвърля в размисъл относно немалкото безсмислици, които хората изричат в живота си...например - "Не мога да живея без теб". Не можеш, но ето че го правиш (щом си в състояние да произнесеш подобно нещо). Значи можеш. И лъжеш. Да се лъже е грозно. Да вметна набързо - последното си е просто температурен размисъл, нямащ нищо общо със случващото се в личния ми живот...който си пазя личен, между другото, и тук рядко се появяват текстове, свързани с него...а когато има такива, са свързани предимно с моята скромна персона. Повечето ми 'терзания' са принципни, не фактологични...Така и не се научих да трансформирам разклоненията на обърканите си мисли в кратки изречения. Обаче това ни най-малко не ме притеснява. Притеснява ме ей това - като тръгна по някое обстоятелствено разклонение, забравям от къде би трябвало да мине основното трасе. И препускам през шубраците на мозъчните си мъгли, докато намеря някакъв път към целта. Която, обаче невинаги е особено ясна. В момента не е. Причинявам си съвсем съзнателно лоботомия с "Всички обичат Реймънд" и
"Суперкрава". Аз не обичам Реймънд. Мегадразнещ човечец е. Но обичам Суперкравата. Тя е пич. Откраднах си страничка от супердневника ѝ. Понеже ме описва изключително добре.

Последната супер-глупост се оказаха играчки за елхата от глина. Идеята сама по себе си даже би могла да мине за супер. Глупостта се получи от изпълнението. Понеже след като изрязах (с формички за курабии) фигурките от глина, старателно ги оставих да изсъхнат, преборвайки нетърпението си да ги оцветя (оцветих само 2, тези, в които успях да натъпча някакви мъниста в глината, за да изсъхнат заедно с нея и да не падат после...да живеят дългите изречения, между другото) иииии забравих да пробия отворчета за връзчица. Което ме накара по-късно да мечтая за джобна дрелка с мини бургия ... или поне за някоя злокобно звучаща зъболекарска машина. Мечтата ми, разбира се, не се сбъдна, но това не ми попречи да боядисам глинените курабии. Тъжно. Понеже не успях да си открия синята и жълтата боички, 'златния' контур и глитера. Ползвах 'златен' маркер...и 'сребърен'. Много важно...
Това е един безумно тъп пост, усещам. Не носи никакъв смисъл, не казва нищо важно, не след 20 години, ми даже и утре няма да има никакво значение не само за никого, ми даже и за самата пишуща ('пишуща' иска да ми стане любима дума) и на всичко отгоре не може и с уникалност да се похвали, понеже из нетя подобни безмозъчности се леят на потоци. И когато ми се е случвало да се гмурна в нещо подобно, винаги съм се чудела що въобще е написано, как не го е домързяло 'творецът' на този текст да изпише толкова, за да каже 1001 глупости, които не вълнуват никого. Но сега разбирам. Графомания е диагнозата. Пише ти се на пръстите, нищо че мъртвите сибирски полета се ширят из черепната ти кутия.
Между другото, когато започвах да пиша, имах някаква смътна идея какво искам да кажа. Но вече тотално я изгубих.
Слушам една и съща песен трийсет пъти един след друг.

Чета "Руслан и Людмила". В оригинал!!! В следствие на което започвам да мисля на руски, разбира се с умопомрачителна граматика и добре, че наоколо, освен моя, няма никакви други мозъци, които бих помрачила със спреженията на глаголите, които си сътворявам на момента. Айде пак изречение...
Това са глинените курабии. Весели празници :)

P.S. Един ден ще се срамувам от този пост. Даже може би след петнайсет минути още, като ми мине температурата.