uncommon nonsense vol. 347830

Излизам бавно от ступора, в който съществувах през последните около две седмици. Натрапчивото присъствие на онази реклама на Спрайт в главата ми избледнява.
Тишината се усмихва навсякъде около мен и аз съвсем сериозно си мисля, че ми се иска да я нацелувам. Чувам я навсякъде, из всички стаи и единствената мисъл в главата ми е "Равновесие". Двете стъпваме на пръсти. Двете влизаме под душа. Двете застиламе леглото с любимите чаршафи, за да стане то пак наше. Двете стоим пред огледалото и се взираме в очите ми, за да видим как оживяват. Връщам се в себе си. Милиарди волтове напрежение все още пропукват в ъгълчетата ми и по върховете на пръстите, после изтичат през очите с няколко (много) на пръв поглед необясними сълзи, но с Тишината знаем защо са ни необходими. Знаем, че не са тъжни. Само пречистващи.
После отново мога да усещам.
И странното е, че усещането е обич. Една връхлитаща ме, ураганна обич към...всичко. Обичам! Обичам! Обичам! И от очите ми пак рукват сълзи, но от обич и сама си мисля колко не съм в час и ми става някак смешно, само че Обичта, дето се вселява в мен не ме оставя да си мисля глупости. Обичам цветята по калъфката на възглавницата си, обичам мрачния ден зад прозорците, обичам гларуса на покрива отсреща, обичам как проскърцва вратата, когато я затварям, обичам студената мозайка под босите ми ходила, обичам онова, на което мирише навън (студ, мъгла, море, януари, дим, далечен сняг, облаци) обичам това, което усеща кожата ми, когато косата ми се разпилява по раменете и ръцете ми, като се навеждам през парапета на балкона, обичам олиселите дръвчета в градинката пред блока и шарените коли обичам и улицата обичам и хората, дето щъкат долу, мънички, непознати и забързани, обичам си чашата с чай и лилавия лак, и крановете на пристанището и мисълта, че имам ретро-дъвки, от онези, кръгличките, шаренките, и момчето си обичам, него най-много от всичко и искам да му го кажа, но точно така, както го чувствам...с риск да реши, че окончателно и безвъзвратно съм обезумяла...да стисна силно ръцете му, да го погледна от упор в очите и да му кажа 'обичамтеобичамтеобичамтечуличуличуличулиобичамтеееееееееее!' и после вероятно да припадна ... от обичане...смея си се на глас, понеже вероятно това ще е първият случай на колабирал от обич човек, стоя на пръсти, понеже колкото и да ми харесва студа на мозайката, явно не сме на едно мнение с ходилата ми, после на подскоци се прибирам вътре в стаята и продължавам да обичам с всички сили, Тишината продължава да се усмихва от всякъде - от ъглите на стаята, зад завесите, между книгите и цветята и после и на двете ни се слуша Шер и танцуваме, танцуваме, танцуваме, мисля си - трябва да запиша това усещане, за да имам доказателство срещу себе си, когато се обвинявам в апатия и пускам лаптопа и той не тръгва, мълчи ми черният екран и толкова...мисля си - последен "подарък" от моето семейство и други животни...бих се ядосала по принцип, но сега не мога, не мога, не мога, нямам сили вече...сега обичам... затварям го, изравям изпод три тетрадки и две книги нетбука и го обичам многомного, мисля си, че той се оказа най-добрата от всичките ми необмислени инвестиции...тоест от всичките ми такива, понеже обмислени нямам, докато пиша ми става студено и се обличам и си обичам чорапите и смешната блуза, обожавам си снежанкината диадема (обичам те, Ани!), мисля си каква неразбория е у дома и как ще ми трябват два дни да вкарам всичко в ред, трябва да занеса лаптопа на ремонт...ако въобще подлежи на такъв, нямам чанта, а той е ...големичък...после решавам, че ще проверя дали случайно междувременно не се е случило чудо и той не е проработил някак си...понеже вярвам в чудеса, макар да се съмнявам във вълшебността на лаптопите и спирам да пиша, понеже не ми се пише, а и трябва да проверя за чудото...
Стискам си палци. Днес смелите хора скачат в морето.
---
P.S. Тц. При лаптопите чудесата не важат. А го обичам, да му се не види!