Алиса и времето

Беше точно полунощ. Алиса разбра, че е точно полунощ, защото градският часовник отмери точно нула удара. Тя първо се учуди малко, понеже не беше чувала този часовник откакто беше дете. Но сега съвсем отчетливо чу всичките му нула удара. После се учуди още повече, понеже вратата на терасата се отвори и в стаята влезе един господин, който изглеждаше леко смутен и пообъркан. Той се поизтупа неловко, прокашля се и се обърна към Алиса:
- Ако позволите...
Алиса кимна бавно, без да е съвсем сигурна какво трябва да позволи, а в главата ѝ на потоци и рояци се щураха разни мисли:
"ААААААААААААААААААААААА!
911, бързо звъни на 911!
Глупачка!
Така е, като прекаляваш с холивудските продукции!
911...
150? Глупости!
211? Не.
112!!! Да!
Да, бе... помниш ли като звъннахте на 112 да изпратят пожарникар със стълба да извади едно куче от една дупка какво пратиха? Човек от кучкарника с пушка да го приспи...Сега кой знае какво ще решат да ти пратят...
Викай!
Викай!!!
ВИКАЙ!!!!
Съседът ти е глух. Не викай.
Ъм..."
И мислите спряха.
Междувременно странният господин беше успял да се настани на единия фотьойл и внимателно разглеждаше Алиса.
- Изглеждате малко притеснена - каза той с мек и приятен глас - Всъщност, нормално е. Нали? Пропуснах да се представя. Приятно ми е, аз съм господин Време. - и протегна длан към Алиса. Тя я пое в своята, без да откъсва очи от него, без да премигва и съвсем без да знае какво да каже.
- Аз съм ...ъъъъъъъмм...такова...
- Драго ми е, такова - каза господинът. - Прощавайте, че нахлух точно при Вас. Съвсем не исках да Ви плаша, но разбирате ли, в един момент на човек му писва и иска да избяга. А нямаше къде да отида. А Вашият прозорец ми се стори изключително приятен. А и Вие изглеждате някак мило, такова.
Алиса осъзна, че господин Време изглежда досущ като Джони Деп в ролята на Уили Уонка от "Чарли и Шоколадовата фабрика", но отдаде това на липсата си на въображение и любовта си към филмите на Тим Бъртън. Стоеше, гледаше господина и съвсем не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Той въздъхна тихичко и притвори очи.
- Представяте ли си - каза - какво е да си Време? И непрекъснато да те гонят, да те пестят, да те пилеят, да те хабят, дори да те убиват, понякога. И също така непрекъснато да повтарят, че няма време... А ето ме мен, седя си тук при вас и напълно ме има.
- Времето е личност. Не може да се хаби една личност.* - изстреля Алиса, преди да се усети, че дословно повтаря думите на шапкаря.
- Да, да - кимна странният господин - Не може... Но на мен ми писна. За това изчезнах. Сега който каже, че няма време, ще бъде напълно прав. Да Ви се намира ябълков чай? Навън е доста под нулата. Лошо време...Ето...виждате ли, дори самият аз недоволствам от времето...
- Да, нооо - Алиса правеше някакви опити да мисли - нали лошото време няма нищо общо с астрономическото време?
- Неуредица на езика - смотолеви господинът и пак намекна колко хубаво би било ако случайно се намира чаша топъл чай в този студ.
Алиса обаче продължаваше да не долавя намеците му, които си бяха направо директни и все така немигащо се взираше в него, стараейки се да проумее какво се случва.
- Извинявай, но би ли ми направила чаша чай? - този път гласът на господина, както и самият господин бяха доста категорични, което измъкна Алиса от състоянието ѝ на усърдна мозъчна активност и тя припряно тръгна да се рови из шкафа, където ако не друго, то чай имаше в изобилие.
Около десетина минути по-късно две чаши издигаха дъхава пара над малката масичка под голямата лампа, а Алиса и господин Време седяха един срещу друг и си мълчаха.
- Искате да кажете - поде Алиса плахо - че сте избягал? И че сега на цялата Земя няма време?
- Да - чистосърдечно призна господинът и свали глупавата си шапка (най-после!) - Мислите ли, че някой ще забележи?
Дали ще забележи някой? ДАЛИ??
- Абе Вие представяте ли си - зазвуча в истерия Алиса - какъв хаос ще настъпи? Ако няма време, никой няма да знае кога да стане, кога да отиде на работа, кога да излезе в почивка, кога тръгват влаковете и самолетите, кога идва лятото, кога идва пощальона, кога ... кога... кога всичко!!!
Господинът присви устни и повдигна лявата си вежда.
- Миличка - каза той - нали не мислиш, че лятото разчита на мен, за да дойде? Нали не мислиш, че приливите и отливите чакат аз да им кажа кога да се случат? Или на клетките да стареят? Или на скалите да се обветрят? Нищо подобно! Животът си се случва спокойно и без мен. Виж, с мен вече се случва неспокойно. Наистина ако мен ме няма, пощальонът няма да знае кога да дойде, нито влакът кога да тръгне, нито хората кога да идат на работа... аз съм важен само за тях. Не и за живота. Само че те не спират да ме обвиняват за всичко. Мисля, че без мен ще им е по-добре. Ще се научат да бъдат в синхрон със себе си и със живота. Нали?
Алиса не беше много нали с господина.
- Виж - каза тя, неусетно преминала на ти - нали помниш чаеното парти на шапкаря и заека? Онова безконечно парти... Ти беше виновен за него! Само защото се беше разсърдил, и часовниците стояха на 6 часа, беше винаги време за следобеден чай. Сигурно още се въртят край масата...-Алиса звучеше почти тъжно - Това ли искаш да се случи с целия свят?
Господин Време се засмя.
- Нищо не си разбрала, нали? Спрял часовник съвсем не значи спрял живот, Алиса. Сега всички часовници тук показват 00:00 часа, но ако постоим с тебе така и продължим да пием чай, ще видим как Слънцето изгрява, как се будят гларусите и хората и как животът продължава. Времето, тоест аз, служи само за ориентир и оправдание. Нещо като маркировка и извинителна бележка. Аз не съм нужен никому, за да живее, нужен съм единствено за да се измерват разни интервали между разни случки, събития и промени. Ако ти си висока 1.65 и нямаш метър, с който да се премериш, няма да си нито по-висока, нито по-ниска. Просто няма да знаеш колко висока си. Тогава няма да ти се налага да се смаляваш или да растеш и да ядеш или да пиеш разни съмнителни субстанции, за да постигнеш необходимия размер, за да минеш през която и да е врата, защото просто ще си с точния ръст.
- Тука - каза Алиса - почва да ми намирисва на нещо като квантова физика, само че без необходимите познания.
- А, не знам - вдигна длани Господин Време - тази приказка ти си я измисляш и ти ми пишеш репликите. Следователно моите познания са точно толкова, колкото твоите.
- Значи, никакви - въздъхна тъжно Алиса.
Господинът кимна усмихнато и сръбна доволно от чая си.
- Ще тръгвам - каза той внезапно - Мисля да отседна на някой топъл остров и да се къпя в слънчеви лъчи и блажено безвремие! - звънкият му смях сепна Алиса - И наистина ще бъде безвремие! Знаеш ли колко често хората си мечтаят именно за него...Е, сега ще го имат даром.
Той отвори прозореца и ловко се покатери на парапета. После се обърна към Алиса, повдигна цилиндъра си с два пръста и прошепна:
- Сега когато някой каже, че няма време, ще бъде напълно, ама напълно прав!
След това се обърна и просто скочи в зимната нощ.
Алиса уплашено изтича до прозореца и погледна надолу, очаквайки да види там един пребил се странен господин, но не видя нищо подобно. Видя само заледената улица с няколко паркирани коли, покритите със сняг градинки и треперещите от студ улични лампи.
От господина нямаше и следа.


* Луис Карол, 'Алиса в Страната на чудесата'