Една тъжна Алиса по магазините...

Понякога се сдухвам толкова много, че даже и шопинг терапия не мога да си проведа. Просто не искам нищо. Дори нов парфюм. Което е по-добре, от чисто практична гледна точка. И... да, наясно съм, че с разни..."неща" няма как да запълня липсата на някого, но... все пак решавам да опитам. Вследствие на което се прибирам с ето тези три книги, които ме правят ако не щастлива, то поне доволна

и...чифт маракаси. Които ме правят съвсем озадачена от себе си. Мънички перуански маракаси. Държа ги, подрънквам безцелно с тях и не мога да си отговоря за какво са ми. Но са шарени, в контраст с всичко в и около мен. Мисля си, в какво се превръщат мечтите... в безвремие, сълзи и чифт маракаси. Ако започна да мисля и защо, вероятно ще се озова с укулеле в ръце или кой знае с какво... Някакви хора се опитват да ме измъкнат от заешката дупка, в която хлътнах за пореден път. Но аз не искам. Не се прави така, според мен. Не се... Не можеш просто да хванеш една тъга за опашката и да я измъкнеш от някого като ненужен плевел. Ще останат белези и чувството за нещо недовършено. Искам да си изтъгувам своята до край. С всичко към нея - сълзи, самообвинения и обвинения, гняв и безсилие, за да стигна накрая до примирението. За да мога да стигна и до мира в себе си. Странно е как най-хубавите мигове се превръщат в най-болезнените спомени. И не трябва да мисля за тях. Просто не трябва. Нито за онези въпроси, на които никога няма да получа отговорите. Не трябва. Поне не още...