Алиса - импресионист

Алиса никога не е гледала света през черни очила. Розовите ги свали...неотдавна. И това, което видя без тях, не ѝ хареса особено.
Може би за това (а може би не) напоследък тя гледа света през сълзи.
В началото ѝ беше малко трудно, докато свикне. Нещата се виждаха замъглено и размазано и тя току се сблъскваше с някакви истини, които в последствие се оказваха погрешни. Опитваше се да минава през врати, които се оказваха огледала, опитваше се да прегърне хора, които се оказваха сенки и накрая просто спря.
Спря да се опитва да стигне някъде, където не беше очаквана и да прегърне някой, който не беше желал. Така истините спряха да имат значение и запазиха своята субективност. А Алиса просто гледаше света и не правеше нищо. Защото, както каза Ани - когато не знаеш какво да направиш, най-добре не прави нищо.
Както е известно (а и да не е, е неоспорим факт), когато Алиса правеше нещо, винаги объркваше конците. Не защото искаше, а защото просто имаше природна дарба за това. Талант, който не можеше да надвие. Сега се надяваше, че нищоправенето е най-доброто, което можеше да направи и го правеше почти успешно. Просто стоеше и гледаше света. През сълзи. Положителното мислене не ѝ се удаваше. Отрицателното ѝ омръзна. И тя съвсем спря да мисли. Не правеше нищо, не мислеше...само гледаше.
-А когато гледаш света през сълзи - каза тя на Чеширския котарак - той прилича на картина на Моне.
Котаракът не каза нищо. Само се усмихна преди да изчезне.
Моне си помисли, че би нарисувал Алиса през зимата, ако я познаваше.
Алиса не си помисли нищо. Просто стоеше, и гледаше, и гледаше, и гледаше, а импресионизмът в очите ѝ бавничко се превръщаше в поантализъм. Когато светът съвсем се разпадна на пиксели, се търкули по бузата на Алиса и кротко тупна на ръката ѝ. Беше топъл.