Жената зад гишето не се усмихва на Алиса. Гледа глупаво и се опитва да си спомни какво се прави в подобни случаи - звъни се на 112 или се натиска паник бутона.
След като първоначалното и вцепенение отминава, тя се разбързва и трескаво подава на Алиса билета.
Алиса го взема и преди да го натика в джоба си при телефона, ключовете, няколкото смачкани банкноти, шепата стотинки и листчетата, издраскани с някакви нечетими вече неща, го поглежда влюбено и въздъхва щастливо при вида на написаното:
"Дестинация: Марс
Посока - отиване
Час на полета: 16:30
Място: 3"
После излиза от сградата и се смесва с тълпата посрещачи, изпращачи, и пътници, които нито някой ги изпраща, нито някой ги посреща. Два влака тръпнат в очакване да затракат по релсите, а в далечината се вижда трети, който копнее за почивка. Алиса не знае от къде точно ще излети влакът ѝ за Марс, но има достатъчно време да открие верния коловоз. Като по поръчка скован женски глас закънтява от невидимите високоговорители:
-Влакът за Марс излита от седми коловоз в 16 часа и 30 минути. Влакът за Марс излита от седми коловоз в 16 часа и 30 минути.
Алиса няма много багаж. Взела си е само една десетка купа, в другия джоб, където има пакетче дъвки, носни кърпички и два ягодови бонбона Алпенлийбе, часовника на заека и едно камъче. За спомен от Земята. Когато тръгва към седми коловоз, очите и срещат тези, на Шапкаря. Той се опитва да ѝ каже нещо, но думите така и не излизат от устата му. Вместо тях от окото му се търкулва една сълза. Само една. После Алиса вижда Чеширския котарак, който я гледа укорително и също не казва нищо. Този път за разнообразие, или по друга причина, първа изчезва усмивката му.
Алиса открива своя влак, качва се и сяда. На трето място, до прозореца. В 16:27 влакът е все още празен. Явно няма много пътници за Марс днес. В 16:30 влакът тръгва. В 16:32 Алиса изпраща смс на Шапкаря: "Обичам те". В 16:33 влакът достига четвърта космическа скорост и телефонът на Алиса губи мрежа. В 16:35 Алиса плаче неудържимо, осъзнавайки, че е била права, когато е казвала, че надежда има, докато не е взето решението. После вече има само последиците от въпросното решение. Тя знае, че в случая е решила правилно. Но за съжаление никой никога не е твърдял, че правилните решения не болят. Двайсет минути по-късно Алиса ненавижда твърдението, че всеки край е ново начало. Може и да е така, но всеки край преди всичко е край. И за да се превърне в начало, трябва да бъде изживян, преболян и приет.
Той не я попита защо. Тя му отговори "Защото не зная кое е по-добре - да ти е самотно, понеже ти липсва някой, или да ти е самотно, докато някой е с теб, но безкрайно далечен." Той не попита защо Марс. Тя му отговори "Защото там самотата не е състояние на духа, а форма на живот. Единствена." Той не попита защо. Тя му отговори: "Защото ще зная, че колкото и да ми се иска да ме прегърнеш и да ми кажеш, че ме обичаш, няма как да го направиш, понеже не съществуваш...не и на Марс."
От прозореца на влака Земята изглеждаше красива, непозната и все по-далечна.
Сега, помисли си Алиса, когато гледам към небето от Марс, няма да се чудя има ли живот там някъде, сред блещукащите звездички. Ще знам, че на Земята има.
Знаеш ли какво? - казва тя на Шапкаря. Сега можеше да му каже всичко, защото нямаше опасност той да не иска да я чуе. - Приличаме на Малкия принц и розата. Само че с объркан сценарий. Принцът остана на планетата си, заклещен в коренищата на баобабите си, а розата си тръгна, без нищо, само с четирите си бодила за защита срещу марсианските страшни неща...Така се случва понякога, когато малките принцове забравят, че трябва да пазят розите си...или се уморят от капризите им.
Колко е хубаво, че Шапкарят не може да ме чуе, помисли си Алиса. И без това нямаше да разбере.
После влакът кацна на Марс.
Жената зад гишето все още се взира в Алиса, съвсем несигурна какво трябва да направи. Алиса се обръща и си тръгва. Зад нея остават гарата, влаковете, посрещачите, изпращачите и ничиите пътници, Шапкарят, който не забелязва че Алиса я няма и Чеширският котарак, който съвсем правилно отбелязва, че ако не знаеш къде искаш да отидеш, няма значение накъде ще тръгнеш.
