Алиса и Животът

Противно на всички твърдения, оказа се, че Животът съвсем не е това, което хората си мислеха за него. Той не беше сериозен, труден и несправедлив. Нито като стълбичка в курник - къс, стръмен и осран. Не. Не беше и прекрасен като по Бенини.
Животът имаше леко хашлашка визия, изглеждаше някак твърде над нещата и в момента пиеше мляко с какао, при това сърбаше шумно.
Алиса го гледаше и си мислеше колко много и прилича на Пумукъл. После се сети, че Господин Време и беше заприличал на Уили Уонка и тотално се разочарова от липсата си на въображение.
Животът си поиска втора чаша какао и Алиса стана да му направи, като не пропусна да забележи колко очарователно стърчи десният му палец през дупката на скъсания му зелен чорап.
-Добре де - каза Алиса - защо хората говорят така за теб?
-Как?
-Ами така... прочети пак първото и второто изречение. А също и че си прекрасен. Аз като те гледам, ни прекрасен ми изглеждаш, ни някъв кофти елемент.
-А как ти изглеждам?
-Луничав безхаберник.
-Е, много мило от твоя страна. Но всъщност си права, де. Виж, не съм мислил много що хората ме виждат по един или друг начин. Предполагам че е така, понеже на тях зрението им често стига само до върховете на собствените им носове, или ако стига до по-далеч, то най-вероятно стига до паничката на другия. Тези, дето ме гледат със сериозното на очите си, сами се обричат на скучно съществуване, хроничен стрес и язва на дванадесетопръстника. Онези, дето усещат само тежестта ми, просто не са правили опит да ме погледнат по-иначе. Обаче най ме радват необоснованите оптимисти и онези, еуфорично позитивните, дето разпръскват навсякъде около себе си безпочвени мъдрости за мен, които само са чували от някъде, без самите те да са изпитали върху себе си. Ми аз съм хлапе, бе! Мога да спретна пакост във всеки един момент... - чува се мощно сърбане, след което Животът гледа гузно и иска трета чаша какао.
Алиса става да направи отново, само че този път прави цял термос, щото Животът явно има известна пристрастеност към този продукт.
-Виж сега - казва той, докато гледа с грейнал поглед какаото - дай да не изпадаме в излишна дълбокомисленост, а? До кой знае какви прозрения няма да стигнем, така или иначе, пък и аз сега съм тук, после ме няма... Предлагам да си поиграем, да ни е весело, пък прозренията да ги оставим на онези, които не са разбрали истината за смисъла.
-А аз? - пита озадачено Алиса - Разбрала ли съм я?
-Ми де да те знам - казва Животът - не изглеждаш много разбрала, ама още по-малко изглеждаш притеснена от това. И си помислих, че ти е все едно.
Алиса стои срещу него и гледа така, сякаш мисли усърдно. Което почти е вярно.
Онова, което се случва в главата ѝ звучи горе-долу така:
"Леле! Животът седи срещу мен, а аз му правя какао и говоря глупости, вместо да му задам най-важните за човечеството въпроси... Кои са...Ох, какво да го питам, така, че да мога да помогна на всички хора по света, да няма тъжни, да няма нещастни, да няма онеправдани..."
-Откажи се. - казва Животът - Първо, щото няма как да стане това, вие сте така устроени, че винаги успявате да си намерите за какво да страдате. Мисля, че това ми е някакъв бъг в софтуера, но не зная как да го оправя. Второ - няма чак толкова общовалидни въпроси. Що се отнася до тъгуването и страдането вие сте доста изобретателно човечество, ми се струва. Aко много ти се пита нещо, питай за себе си. И дай малко по-така експедитивно, щото започва да ми става скучно.
Обаче конкретно за себе си Алиса не знае какво да пита.
На Живота на му пука. Пие си какаото, клати си краката и гледа разсеяно през отворения прозорец.
-Хората са странни - казва внезапно Алиса - аз обичам да наблюдавам. Не говоря много, по-интересно ми е да наблюдавам. Тях, улиците, дърветата, небето, света... И като гледам хората, си мисля, че тази Вселена има поне седем милиарда центра. Центра ли е правилно да се каже, или центрове?
-Мислиш ли, че Животът се занимава с такива въпроси? - казва небрежно луничавото същество, впило влюбен поглед в шръкналия от дупката на чорапа му палец. - Изобщо. Та какво казваше?
-Казвах - продължава Алиса - че всеки възприема себе си като център на вселената, своето мнение като единственото вярно, своята гледна точка като единствената възможна...или поне правилна... И в това няма лошо де, то си е така. Но се отнася само и единствено до собствената вселена на всеки. Лошото е, че повечето хора държат да натрапят вселените си на останалите, вероятно подозирайки, че така ще станат център и на нечия друга вселена. Обаче знаеш ли какво се случва при сблъсъка на две вселени?
-Не. - отговаря кратко Животът
-И аз не знам. - признава си Алиса - Но подозирам, че единият център изчезва. Или едната вселена поглъща другата. Или двете се разбиват на парченца вселени и се носят в Нищото, станали жертва на еготата си. Абе... каквото и да става, не ми изглежда много хубаво.
-И какво предлагаш? - пита Живота и си личи, че не му е интересно, пита си ей така.
-Нищо - въздъхва Алиса и го пита иска ли още какао.
Животът иска, ама за из път. Ако може, така, в тоя термос. Може. Алиса прави какаото, Животът си обува обувките и и маха щастливо на Алиса.
-И недей да му мислиш много - казва преди да влезе в асансьора. Мисля, че макар и да не си открила истината за смисъла, поне си си открила някаква своя истина - да правиш това, което обичаш и ти харесва, без да пречиш никому. И ми изглеждаш щастлива. И знаеш ли, май това е всичко.
После Алиса стои на прозореца и гледа как Животът пресича улицата с ръце в джобовете, свирка си нещо и изглежда точно като луничав безхаберник. А хората го подминават, замислени, угрижени, разсеяни, щастливи, влюбени, тъжни, всякакви и дори не подозират, че Животът минава покрай тях.