Алиса и разни работи

Първо Алиса имаше интернет и дъжд, красив дъжд, неудържим, яростен и барабанен. (Интернетът ѝ беше обикновен, скучен, както беше станало ясно преди - преброден до самия му край.) После имаше мълния, каквато не беше притежавала до сега. Силна, съвършено гръмовна, тътенна и грохотна, синя до бяло и... да, явно алисина, понеже се стовари точно върху покрива на Алиса и прецака зловещо суича на интернет-доставчика. Но Алиса е мъдра и знае, че не може да притежава всичко на света - когато получаваш едно, губиш друго. В случая Алиса получи най-грандиозната мълния на света и изгуби някакъв овехтял интернет. Сделката определено беше добра.  После Алиса нямаше интернет, но имаше уморен дъжд, небе със звезди и една Луна като скоба... сякаш звездите бяха писали нещо по небето, бяха отворили скоба в изречението за зависимостта между тяхното собствено падане и сбъдването на желанията и бяха забравили да затворят скобата.

- Не е вярно. - казва Чеширският Котарак - Затворили са скобата, но са забравили да я отворят.

Алиса е седнала до прозореца и не възнамерява да му обърне внимание. Само че котаракът се примъква до нея и се умилква в краката ѝ, после с тих скок се намества в скута ѝ и ляга там.

- Помниш ли - казва Алиса -  как когато бях малка ме учеше да познавам кога Луната расте?

- Не - признава котаракът - имам известна склонност към забравяне.

Алиса вдига лявата си ръка  с изправен показалец нагоре, така, че пръстът ѝ да застане от дясната страна на Луната и казва:

- Ето - расте. Когато пръстът ми и полумесецът образуват буквата Р, значи луната расте. Ти ме научи...

- Всъщност беше дядо ти... - отвръща полудремещият котарак.

- Няма значение. Сега с него си приличате. И двамата сте невидими.

Котаракът се съгласява и веднага заспива.

Алиса се обляга на стената и не мисли за нищо. Нощта е пълна със звуци - последният шепот на дъжда, доволното (или пък не) гъргорене на гълъбите над прозореца,  крясъците от непрекъснатите семейни свади на гларусите от съседния покрив, похъркването на котарака в скута ѝ (не е добре, мисли си Алиса, това, да чуваш хъркането на един въображаем котарак никак, ама никак не е добре... после отново спира да мисли) и Валсът На Гаснещите Прозорци.

- Моля? - Чеширският котарак гледа с ей такива очи. - Кой валс?

- Не чуваш ли? Гледай внимателно прозорците на околните сгради.

Котаракът гледа. Светлинките в прозорците постепенно гаснат. Първо една в блока отстрани, в левия му край. След малко угасва и един прозорец в блока отсреща и веднага след него - в малкото блокче до Алиса. После отново в блока отсреща, точно по средата, после пак в блока отстрани.

- Гаснат в три четвърти такт.

- ... - котаракът не знае какво да каже, но си мисли, че едва ли най-големият проблем на Алиса е този, че чува хъркането на въображаем котарак.

- Ами валс е! - казва Алиса и тананика тихичко заедно с прозорците, при това се усмихва подозрително щастливо.

Във въображението на въображаемия котарак излиза тази сцена и той за миг се опасява да не се окаже в ролята на бухала, само че Алиса го успокоява наум, че всъщност нейният валс е един друг. Котаракът въздъхва облекчено, но отново го налягат тревожни мисли относно случващото се в алисината глава, защото съвсем едно е да си въобразиш котарак и съвсем друго е да си въобразиш какво си въобразява въображаемия ти котарак.

- После, нямала място за мисли в главата си... - котаракът се удря с лапичка по челото и въздиша тъжно, някак чеширски такова едно и почти съжалява, че не се оказа в ролята на бухала.

Алиса си мисли колко тъпо е да пишеш на текстови файл, като си свикнал да пишеш направо в блога си. Ама това си го мисли после, докато пише. И понеже ѝ е тъпо, спира да пише.

-----

Днес Алиса си мисли колко тъпо е да напишеш подобно нещо и само след два дни да не помниш, че си го писал. Тоест, и нещото е тъпо, но и фактът, че си забравил - също. Но решава да го постне все пак, щот  да не ходи зян, както казват баба ѝ и съседката.