Кратка история на нищото

...онова натрапчиво усещане, че не си принадлежиш...защото принадлежиш на някой друг. На когото, обаче, му е през...нещото и за теб, и за сбърканото ти чувство за принадлежност. Тоест, няма те в себе си, няма те и при него. Няма те никъде. 

 Ето така се губи човек. 

Правя избори. Част от тях напълно осъзнати. С готовност да си нося последствията. 

Честито на победителите. Аз рискувах и изгубих. 

Неправилен избор? С хората никога не можеш да си сигурен. 

Не мога да спра да го обичам. Обичай го, но не го искай, казва Ани. Вярвам ѝ. Не го искам. Здравият ми разум подкрепя тази инициатива. Понеже е наясно, че не мога да продължа да живея по този начин. Освен ако нямам желание да прекарам живота си в онази висока сграда в Морската градина, облечена в бяла риза с (твърде) дълги ръкавки. Не те искам. Чу ли? Не те... Нездравият ми разум, обаче, наречен неясно защо сърце, протестира и продължава да го иска. По начин, твърде нездравословен за мен. Не, не се лекува счупена обич с валидол. Не се. 

Имам нужда от...сигурност? Усещане, че съм стъпила здраво на нещо, което няма да се превърне в пропаст. Някой. Който ще остане. 

Търся книжката с чертежи на себе си. Да видя къде точно е грешката. Защото не мога да продължа напред, докато все още обичам някого. Това, че най-доброто лекарство за случаи като моя е новата любов, при мен абсолютно не важи. Защото докато е жива старата, просто няма как да има нова. Защото имам някакъв тежък бъг в системата, заради който се отдавам напълно и безрезервно. И когато обичам един човек, други хора не са ми нужни. Дори и за елементарно общуване. Без значение от пола им. Аз си имам Него. И съм негова. И това ми стига. Само че...после идва послето и аз се оказвам не просто ничия, ами даже и не на себе си. Някакво нищо в нищото... 

Някой е сбъркал някъде. 

Аз - най-много. 

Изобщо не зная какво да правя. Изобщо. Шопингтерапията не действа. Започвам с прекрасночервен лак. Парфюм. Ужасно красиво бельо. И все не е достатъчно... Накрая си купвам душ! Йей. Лека радост се промъква в душата ми. Докато го монтирам нейде посреднощ се чувствам почти щастлива и не ми пука за нищо. Сещам се за думите на една приятелка от преди няколко години - имам си къща, кола, хубава работа, умна съм, красива съм, мога сама да си боядисам стените, да си сглобя секцията, да сменя гумите на колата...сериозно, мацки, не разбирам за какво ми е мъж? Става ми смешно за миг, защото така е, по дяволите, обаче мигът отминава бързо и ми става ужасно тъжно, защото въпреки, че сама си монтирам душа, на мен мъж ми трябва. 

За да го обичам. За да ме обича.