Теория и 1/4, или защо никога няма да стана учен

Понеже съвсем наскоро исках да стана учен, мисля че е време да се захвана със своята (псевдо)научна дейност. Мисля да стартирам с (псевдо)психология. Или, хайде, нека я нарека масова (за да не я нарека посредствена). Понеже тя най ми се удава, бидейки подплатена с четене на не голям, но за сметка на това качествен (?) брой литература по темата. Имам предвид книги като "Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния..." и "Да си го кажем направо - мъжете са задници..." 

От толкова много увод забравих какво искам да кажа по същество. Мисля, че това е огромен плюс за бъдещото ми развитие като учен. В смисъл, достатъчно разсеяна съм, за да се впиша в популярния образ на велик учен. Сега още повече забравих какво искам да кажа...

А, да, беше за връзките... "Връзки" - тази така широкоспектърна дума... Но сега няма да задълбавам във всичките и спектри, ще наблегна само на онзи, описващ отношенията между двама (може и повече, но нека се спра на двама, щото и без това ме мързи) души.

Думата връзка сама по себе си е грозновата. Освен това травмира допълнително индивидите, имащи някакъв неопределен страх от обвързване. Сега няма да се впускам в квалифициране на видовете страх от обвързване, ще изключа например този, който в същността си е по-скоро страх от изоставяне и ще се спра на обикновения страх от обвързване, оня, при който индивидът се страхува, че ще бъде отнета свободата му. Защото това до някъде си е истина. Но не съвсем. Няма да обяснявам подробно, понеже има опасност черновата ми за научен труд да се превърне в романтично-драматично четиво с лек привкус на чиклит. Ъмм...пак загубих нишката на иначе така стройната си мисъл. Но това е, защото в главата ми кипи научна дейност и на друго ниво - откривам какво всъщност са черните дупки...обаче явно този процес ми пречи на другите открития, върху които се трудя в момента, а именно (псевдо)психологическите. 

Стига оправдания! 

Та... ако индивидът, имащ страх от обвързване, осъзнае, че думата 'връзка' се използва не в смисъл на 'връзване' (и принадлежащото към това отнемане на личната свобода), а в смисъла на 'свързване' с друг индивид на нива, достатъчно дълбоки (или високи, или там...както си избере) би трябвало да се освободи от страха си? Ааа, не...сега някак си ми образува спор със самата себе си, и ще взема да оборя току-що съчинената си теория... Щото ако индивидът има съмнения относно онова, което се крие в дълбините на собствената му личност надали би приел и думата 'свързване' като по-малко страшна. И ако почна да пиша и за това... ще осъмна, първо, второ - ще натворя цял кашон глупости и трето... ми просто не ми се... Както и да е. Черните дупки са по-интересни от хората и страховете им. Някога, някъде бях чела една теория за фракталната Вселена и ми се стори интересна и почти достоверна. И после внезапно открих, че ако Земята е фрактал на Вселената, то нищо чудно да се окаже, че черните дупки са просто едни вселенски 'пещери'. И както земните пещери водят към недрата на земята, така и черните дупки да водят към недрата на Вселената. Е... още не съм видяла пещера, дето 'яде' всичко около себе си, ама твърде никак не съм запозната с тайния живот на пещерите. Един път съм била на "Снежанка". И се хлъзнах и паднах. То не, че съм особено запозната и с черните дупки, обаче не виждам как това може да ми попречи да си измисля приказка :D

Така. Мисля, че се натрудих достатъчно за днес и е крайно време да си лягам.

Само да добавя:

1. Awkward moment of the day - когато разговаряш с клиент, който е порядъчно противен и никой не ще да се занимава с него и ти го пробутват на теб, навеждаш се да вземеш някаква папка от най-долния рафт и чуваш, но не с ушите, а по-скоро с кожата си едно странно 'пук' или по-скоро 'прас' или нещо подобно и осъзнаваш, че току-що ти се е скъсала закопчалката на сутиена... Изправяш се невъзмутимо и се надяваш гравитацията да не влияе много на дантелата. После благодариш на гравитацията и се затваряш с колежката си в тоалетната, и тя ти зашива копченцето в движение, докато се хилите идиотски.

2. Song of the day:

П.П. Не е ли очарователно, колко много мога да изпиша, без да кажа нищо съществено... Разбира се, че е. Явно просто съм имала нужда да изразходвам малко ненужни думи.