За изкуството и хората

Има изкуствени хора. Не само с фалшиви мигли, нокти и коси. А и  с фалшиви смях, сълзи и сърца. Те не са от моя свят. Но съществуват. 

Тях ги наричат кифли.

Има хора на изкуството. Според клишето те населяват романтични мансарди, високо в облаците от цигарен дим, пият абсент или евтино вино, заспиват до музи и се будят до изхабени момичета с размазан грим, разсеяни са, или са просто над нещата, рисуват, пишат или свирят, когато им се рисува, пише или свири, през останалото време празнуват Живота. 

Тях ги наричат бохеми.

Има хора-изкуство. Те не си принадлежат. Те усещат света по различен начин. Те преживяват света по различен начин. Те болят със света. Те болят вместо него. Те се будят нощем, целуват палитрите си, пишат по салфетки, прегръщат китарите си, размазват бои по стените, изгарят ръкописите си, разплакват нотите, те създават цветове, и думи, и звуци, нови, невиждани и нечувани до сега. Те са родени самотници, те режат ушите си и палят къщите си, те умират млади и неразбрани.

Тях ги наричат луди.

„Хората ме наричат луд, но все още не е изяснено дали лудостта не е висша форма на интелект и дали всичко славно, всичко задълбочено, не е рожба на болната мисъл, на онези настроения на ума, достигнати за сметка на разума.”

е казал Едгар Алън По.