toxic

Случва се да чувстваш някой толкова близък, толкова скъп за теб, толкова... част от теб, че да те боли от всяка негова болка, да си готов да изпепелиш целия свят, ако този свят го наранява по някакъв начин, да го обичаш без нито едно 'заради' и с много 'въпреки', да искаш да му дадеш цялата си топлина и цялата си нежност и да му ги даваш по всички начини, които са ти налични и... се случва да се озовеш на ръба на безкрайно дълбока бездна. Между теб и него. Която се е появила някак внезапно (за теб). За броени часове. Между едно "обичам те", вероятно казано по грешка и едно безмълвно изчезване в момент, в който имаш истинска и огромна нужда точно от него. Само от него. Не от думите му, не от действия някакви, не от ... от нищо. Само от присъствието му. От усещането, че е с теб. Но вместо това срещаш хладния повей на бездната. 

И какво ти остава, освен да скочиш в нея.

Знаеш, че няма да има ръка, която да се опита да те хване. Няма да има глас, който да се опита да те спре. Знаеш истината за обичането.

И все пак... имаш нужда точно от неговата обич. Само от неговата. От ничия друга.

А отдолу те гледа бездната. И мълчи. Като него.