Един пост, чиято дължина е обратнопропорционална на смислеността му.

Този блог е много личен. Не защото  в редки пристъпи на необичаен душевен ексхибиционизъм решавам да уведомя света, че съм си купила парфюм или ми се яде ябълка, а защото тук разговарям най-вече със себе си.

Една част от постовете са спонтанен изблик на желание да пиша... просто да напиша нещо, защото ми се пише. И нямат никакъв смисъл, освен този, да задоволя нуждата си от бълване на думи.

Една част от постовете тук са плод на някаква несподелима с никого тъга, понякога причинна, понякога не съвсем, която вероятно също има нужда от изява.

Един-два поста тук са просто (п)разни литературни напъни. Планирам да станат повече. Да станат предимно такива.

По-голямата част от постовете към момента са породени от някакви наблюдения на света около мен, които от своя страна са ми породили разни размисли и страсти. В самия процес на писане за тези неща, някак си наблюдавам себе си. Понякога откривам, че доволно оправдавам твърдението, че у хората най-силно не харесваме онези недостатъци, които са и наши. По-често откривам начини как да се справя с нещата от Света, които ме карат да се чувствам некомфортно. Още по-често (пре)откривам мизантропията си. А понякога... понякога "Къде, по дяволите, е корабът-майка и защо не идва да си ме прибере?"

Избрала съм коментарите да се модерират. Когато създадох блога, причината беше лична, от мъжки пол с нестихващо желание да си комуникира с мен след като бях го помолила да не го прави вече. По никакъв начин. Страхувах се, че ще намери и това ми местенце и... просто не исках. Тази причина вече е минало. 

Но няма да променя начина на коментиране тук. По чисто практична причина. Спамботовете в блогър са нахални и невъзпитани. По-лесно ми е да изтрия "коментарите" им, преди да ги публикувам, отколкото да ги издирвам из постовете назад  и да трия любезните им сексшопски предложения.

До сега не е имало случай да не публикувам коментар. 

Интересно ми е да видя други гледни точки.

По-неинтересно ми е когато коментарите са тип "полезни съвети" в стил глупаво женско списание, понеже, както споменах, нещата, за които пиша са неща, не задължително случващи се на моята персона, а по-скоро такива, които я карат (персоната ми) да се замисля относно света и обитателите му.

Правя това неприлично дълго пояснение, тъй като занапред имам намерение да публикувам тук парченца от спонтанно възникващите в главата ми романи, най-вече за да не ги забравя, затрия и прахосам така, както само аз умея. Защото все още искам като порасна да стана писателка.

Повечето от вихрещите се из главата ми истории са фантастики и магически реализъм, но има един много упорит чиклит роман, който трябва да изхвърля от там, за да ми освободи място за по-красиви неща. Та... исках да кажа, че когато публикувам тук разни текстчета от него, не бих искала под тях да има коментари, съветващи мен, как да се справя с живота си. Защото едва ли бих сдържала сарказма си. Понятието лирически герой явно не е особено известно, или пък често е пренебрегвано и авторът, вместо да отнесе куп критики относно стила, изказа, и въобще - качеството на писането си, отнася една торба съвети относно личните проблеми на лирическия, които на него (на автора) нито са му нужни, нито ще му бъдат от полза, ако онова, което пише не става за четене.

Така. Интересен факт е, че когато започвах да пиша този пост, имах умопомрачително силно желание да започна веднагааманасекундатаоще да си разказвам романа. А сега вече от това желание няма и следа. Обяснявам си този феномен с факта, че явно и този пост ще се окаже един от ония, които ми са необходими само за да изхвърля думите, които съм натрупала в себе си.

И все пак... все някога ще започна да пиша парченца от романа тук. 

Той започва със сватба. И за да не стават недоразумения - една от лирическите се омъжва. Авторката е пас.