Теди. Денят на Принцесата.

Нямам представа кое променя тези иначе прекрасни същества, като мен, толкова много. Не знам. Навярно мъжете. Или поне с мен се случи точно така.

Само преди година бих заложила сърцето си плюс един бъбрек, че няма начин моя милост да облече бяла рокля и да каже "Да" на някого пред 200 човека публика. 

Е... радвам се, че тогава не се е намерило кой да приеме сделката.

Мисля си всичко това, докато се провирам усърдно между въпросните 200 човека. Те очевидно вече са отдали дължимото на алкохолния бар и подозирам, че в момента на дансинга всички се чувстват поне като Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон в Брилянтин. Лошото е, че това чувство ги лъже. Няма нищо, де. Да се забавляват хората. Нали това е идеята на сватбите. 

Ох... сериозно... нямам представа каква, всъщност, е идеята на сватбите. 

На думи и в невинните момичешки представи, това би трябвало да е МОЯТ ден. Денят, в който аз ще съм принцеса наистина. 

Нищо подобно, искам да ви кажа. Нищо подобно.

От обидно ранни зори денят ми е строго разграфен и всяко закъснение с 5 секунди може да се окаже фатално и да съсипе това така велико събитие - Сватбата. Това поне се опитва да ми внуши сватбения агент. Аз упорито не вярвам, но жената има нрав на нацистки диктатор и на мен не ми остава нищо друго, освен да козирувам "Хайл!" и да изпълнявам. Фризьор, гримьор, маникюр, минават сякаш векове, после огледалото... ААААААААААА!... роклята, обувките... искам да спя. 

Може ли всички да си тръгнете, чувствам се ужасно изтощена, искам да сваля всичко от себе си и просто да си легна. 

Не може. 

Гостите. 

Той.

Ошашавен колкото мен идва да ме вземе, както традицията повелява. 

Присъствам физически, съзнанието ми отдавна е дезертирало. Инстинкт за самосъхранение, може би. 

Навалица. Установявам, че страдам от социофобия.

Идвам на себе си в градината на ресторанта. 

Арката е толкова красива... 

Това е единствената мисъл в главата ми. Арката наистина е красива, отрупана с бели пълзящи рози, на фона на зелените дървета зад нея и пурпурния залез в небето. Само че пред арката стои една госпожа и се усмихва с онази специфична усмивка, която служителките на гражданското придобиват като професионална деформация. 

С напевен, монотонен глас тя съобщава защо сме се събрали днес и изведнъж от интонацията ѝ на мен ми става смешно. Цялото напрежение, което се е натрупало в съзнанието ми изведнъж се трансформира в неистов истеричен смях, който едва успявам да подтисна. Прехапвам устни и се опитвам да се съсредоточа в болката в краката си. Защото ме болят ужасно, но в целия хаос до момента просто не забелязвах тази дребна подробност. Та, хващам се за тази болка като удавник за сламка, само и само да не позволя на смеха ми да изригне и да хвърли в смут навалицата зад нас. Стискам силно ръката му. Той гали китката ми с палец и знам, че ми казва, че всичко е наред, да бъда спокойна. 

Когато устните му докосват моите след двете "Да", ми се доплаква. Искам да ме гушне и да останем само двамата. Искам всички други да изчезнат. Той ме притегля към себе си и ме прегръща, а аз шепна в ухото му с налудничав глас: "Искаш ли да избягаме? Там видях между дърветата една пътечка...А? Искаш ли?"  

Обаче се оказва, че няма време да бягаме. Квартет цигулки, разположен в дъното на градината засвирват Вторият валс на Шостакович и в небето политат пет бели гълъба. Завиждам им.

Гостите се настаняват по масите и в мен се промъква тиха надежда, че сега ще поседна за мъничко, ще изпия чаша вода и всичко ще си дойде по местата. 

Надеждата крепи глупака, нали знаете. 

Защото е време за първият танц на младоженците.  После ще се окаже, че това е най-хубавият момент от тази сватба. Поне за мен. Някак съумявам да изключва всичко от съзнанието си. Оставаме само той и аз. Ръцете му около тялото ми ми носят спокойствие и закрила и поне за пет минути все пак успявам да се почувствам принцеса.

После, обаче, отново всичко хуква неконтролируемо в някаква странна посока. 

Докато гостите вдигат наздравици и похапват по масите си, ние от младоженци биваме преквалифицирани в... панаирджийски маймунки. Или аз поне се чувствам така.

Когато жената - Хитлер е организирала тази част от сватбеното ни тържество, вероятно е черпила вдъхновение от онези детски състезания, които даваха в неделя сутрин по телевизията когато бях невръстно хлапе и обичах Сашко от детската градина, защото имахме еднакви пантофи. 

В центъра на дансинга има изнесени два стола, на които сядаме аз и моят... съпруг... звучи странно... прогонвам тази мисъл от главата си... той не е съпруг, той е най-прекрасният мъж на света и моето мило. Никакъв съпруг не е. 

Някакъв господин с микрофон и дикция, която ме дразни съобщава на гостите, че сега ще се забавляват за наша сметка. Разбира се, не с тези думи, но това е крайният резултат. Следва цяла вечност от някакви "игри", в които аз и той сме главни участници, на мен ми иде да хвана микрофона и да натиря всички, защото, по дяволите, това е МОЯТ ден и не смятам, че искам да го прекарам по този начин, но за съжаление съм твърде възпитана и смирено изпълнявам цирковите си номера. После тръгваме по масите. Наздравици, "Горчиво", пожелания, ухилени физиономии, светкавици на фотоапарати... а мен зверски ме болят краката и ми се пишка.  Когато тур-обиколката на масите приключва, диктаторката на сватбата ни ни завлича на терасата, от която гледката към морето е като приказка. За миг през главата ми минава еретичната мисъл, че може би ни е извела на това място, за да си отдъхнем, но илюзиите ми бързо биват разбити на пух  и прах, защото се оказва, че сме тук за предълга (както се оказва след час и нещо) фотосесия с гостите. Семейно. Поединично. С този. С онзи. С този и онзи заедно. С този, онзи и братовчедите от-не-помня-къде-които-никога-до-ден-днешен-не-съм-виждала... По дяволите.  По дяволите. По дяволите. Ще рухна. От болки в глезените. От глад и жажда. От изтощение. Това е моят ден. Йееей! Точно така си го представях! Да припадна ли от възторг или ще изглежда, че преигравам?

После всичко поутихва сякаш. Оставам сама на терасата. Нямам идея кога народът се е изнесъл по масите и към дансинга, но мислено им благодаря, че ги няма. 

Изведнъж в мен кристализира побъркващо желание за цигара. Не пуша от четири години. Но в този момент единственото, което искам е цигара. Мозъкът ми услужливо ми поднася информацията, че на три пресечки от тук има денонощно магазинче за цигари. Разбира се, бих могла да поискам цигара от някой от гостите, но... не искам Той да ме вижда, че пуша. Нито майка ми. Идиотско е, но не искам. Колко му е да отскоча до магазинчето. 

И ето ме - промушвам се между всички джонтраволти и оливиинютънджони на дансинга и се моля никой да не забележи как като една огромна торта тихомълком и по индиански се изнасям от собственото си сватбено тържество. На нашата маса седят Той и кръстникът ни, най-добрият му приятел, и се смеят. Изглежда наистина щастлив. В сърцето ми съвсем неметафорично се разлива топлина. Усещам я физически. Обичам го толкова много... Което съвсем не ми пречи да продължа да се изнасям към вратата. Странно е как никой от гостите не забелязва, че булката е на път да избяга. А уж е моят ден и днес аз съм главната действаща героиня. В светлините на прожекторите. Дръжки. Съвсем необезпокоявана се оказвам на външните стъпала. 

Хладният нощен въздух ми действа животворно. Запрятам полите на роклята си и като една съща Пепеляшка се втурвам надолу по стълбите. Бих дала мило и драго магията да се развали и огромният кринолин на роклята да се превърне в чифт обикновени дънки, но уви, това чудо отказва да ме споходи, за това пък нищо не ми пречи да събуя обувките и да тичам боса. След третата крачка ги обувам наново, понеже теренът се оказва доста недружелюбен към босите ми ходила. Обръщам се да проверя за евентуални преследвачи, но такива отсъстват и след като излизам от паркинга на ресторанта решавам, че е излишно да демонстрирам спринт на седем сантиметров  ток, след като няма публика, която да го оцени. Улиците са пусти, не зная колко е часът, но тези квартали по принцип са тихи и не срещам никого, освен един клошар и двойка влюбени ученици, които се разхилват, когато прекуцуквам край тях. Хилете се вие, хилете се, мърморя наум, след някоя друга година ще ви видя и вас... Проклинам ги мислено да попаднат на същия сватбен агент. В момента по-злобно нещо не мога да измисля.

Звънчето на вратата на малкото магазинче известява нахлуването ми. Продавачката отвръща очи от телевизора и повторението на някакъв турски сериал и долната ѝ челюст увисва, придавайки ѝ не особено интелигентно изражение. 

- Едно бяло "Виктори" - измърморвам смутено и после... после изведнъж избухвам в сълзи, облягам се на стената зад мен и плача неудържимо. 

През това време лелята с накъдрената, боядисана в червено коса се е окопитила от появяването ми и загрижено се изнизва иззад щанда, носейки ми пакет кърпички.

-Е... спокойно де, моето момиче, едвали се е случило нещо чак толкова лошо. Ела тука да седнеш на столчето и да пийнеш малко водичка.

Има някаква майчинска грижовност в нея и това вместо да ме утеши ме разплаква още по-силно. 

Отваря ми бутилка минерална вода, докато аз ридая неудържимо, прегръща ме през раменете и пита кротко:

-Какво се е случило, да не се скарахте с младоженеца?

-Не... - хлипам през завеса от сълзи, които капят по роклята ми - аз... аз... като избягах - подсмърчане, хълцане - ...забравих да си взема пари за цигарииииииииииии... - плача на глас като тригодишна, а милата лелка избухва в смях.  После влиза в малкото складче зад щанда, носи ми пепелник, отваря ми кутия бяло "Виктори" и ми подава запалка. С треперещи ръце вадя цигара, паля я, дръпвам веднъж и целия магазин се завърта пред очите ми. Обаче отказвам да припадна. Ефектът на първата цигара е такъв. След третото дръпване тялото ми въздъхва облекчено. Лелята седи срещу мен и ме гледа с усмивка. После ме черпи с някакви солени бисквитки и пак влиза в складчето. Чувам, че говори по телефона. От водата и бисквитките усещам прилив на сили, а цигарата успява да успокои донякъде разстроената ми нервна система. И изведнъж осъзнавам какво съм направила. Представям си каква паника е настъпила в ресторанта, когато са забелязали, че ме няма. Със сигурност сред роднините ни това ще е драмата на столетието. Почвам лекичко да се паникьосвам. 

Внезапно той връхлита в магазина притеснен и уплашен и ме грабва в прегръдките си. След него нахлува и кръстникът. 

Милата продавачка се оказала доста съобразителна женица и преценила, че няма от къде другаде да съм избягала, освен от този ресторант, обадила се на управителя му и му казала да предаде на младоженеца, но много дискретно, къде съм, да дойде да си ме прибере. 

За мое най-голямо... огорчение бих искала да кажа, но ще е лъжа... за моя най-голяма изненада, никой все още не бил забелязал, че ме няма. Защото това е моят ден, и аз съм най-важната в него и...бла-бла-бла... 

После и двамата отказваме да се върнем в ресторанта. Само Кръстникът се връща, за да уведоми драгите гости, че младоженците нелюбезно са ги напуснали. Което не вярвам да притесни някого. Поне докато има алкохол и мезета. След това - още по-малко.

Устройваме си наша собствена сватбена вечеря с чипс, бисквитки, фъстъци и бира, продавачката-фея-кръстница ни черпи и ни се радва и... сега успявам да се почувствам наистина принцеса.

Малко преди зазоряване с моя принц тръгваме към хотела. 

Толкова съм изтощена, че му обещавам, че няма да има никаква първа брачна нощ. Той се смее и заедно разбиваме мита за това "събитие". Решаваме, че нашата първа брачна нощ ще се състои утре като се събудим. 

Откъде да знаем, че никой няма да ни остави на мира и всички телефони ще звънят един през друг.

В просъница си мисля, че сватбите имат смисъл на празненство само за гостите. На мен някак си хич не ми беше празнично. Сънено му промърморвам, че го обичам. Дълбоко заспал, изобщо не ме отразява. Толкова съм изтощена, че дори не мога да заспя. В главата ми прехвърчат всички онези месеци приготовления  за изминалия ден, самият изминал ден и липсата на смисъл се набива ярко в очите ми. Много важно - успявам да помисля преди да заспя и да засънувам как сватбената агентка с мустак като на Хитлер ме кара да марширувам по огромен плац, аз вдигам ръка за "Хайл", обаче вместо да продължа гротескния си марш изведнъж политам като Супермен и ѝ се хиля злобно отгоре.