След месец работа без почивен ден, координирайки действията и стараейки се да огранича до минимум сътворените недоразумения на три групи хора, приемайки категорично разминаващи се и взаимно изключващи се заповеди от двама шефове (разбрах от сигурни източници, че имало по някое време Коледа, после светът посрещал и Новата Година) най-после доживях 2 почивни дни. Които се оказаха мега отвратителни. Или поне започнаха така. Още в петък успях да разплача племенника ми и да му поразваля празника, при това доста подло. Отидох да го взема от училище, което предизвика у малкия небивала радост, дивашки писъци "ЛЕЕЕЕЕЕЕЛЯЯЯЯЯЯЯЯ!" из коридора на школото, заразя си чантата и ми се хвърли на врата. Още тук започнах да се чувствам кофти от това, което му бях подготвила за "изненада". Заведох го в някакъв магазин за играчки, купих му всяка една глупост, която пожела, само и само да заглуша малко съвестта си. После го заведох у тях, целунах го и му обясних, че си тръгвам, защото главата ми гърми, денят ми е бил много напрегнат, имам нужда да поспя и просто не се чувствам добре. Това беше истина. Пропуснах да добавя, обаче, че също така искам по-късно вечерта да успея да бъда с един друг човек, когото обичам и да не бъда в обичайната за мен напоследък изтощена до последно форма. Въпросният човек, обаче, си имаше някакви свои виждания за нещата, пожела ми 'майната ми' и ме накара да се замисля за това, дали случайно не съм сгрешила, поставяйки го на първо място сред приоритетите си. Въобще - скапано начало на почивката.
Съботата започна добре. Телефонът ми не звънеше, чак се притесних да не се е повредил, но пък искрено се радвах на тишината. В ранния следобед все пак иззвъня, но беше приятелката ми. Обсъдихме си смотаните животи и решихме другата седмица да остане една вечер у нас, за да ги обсъдим по-обстойно.
После изведнъж ме връхлетя Болката. Онази, дето повечето жени познават за по няколко дни месечно. Моята е особено готова на подвизи и често обича да подновява рекордите си. Плашила е не само мен. Имах един учител по рисуване, който не знаеше за какво става дума, щото аз упорито не казвах какво ми е и обяснявах, че съм добре, но явно видът ми му беше достатъчен, за да зареже рисуването, да ме качи на едно такси и да ме прибере в къщи, с притеснен и уплашен поглед. По-късно установих, че верно изглеждам не съвсем като жив човек. Добивам странен бледосивкав цвят, кожата ми става като прозрачна и вените ми си личат под нея. От Холивуд могат да почерпят идеи от визията ми за това, как разните им зомби, вампири и прочее неживи същества да изглеждат с една идея по-ужасни от познатите до момента образи. Разплаквала съм майка ми (дори нея!) и е викала лекар у дома, за да ме надупчи с някакви инжекции. Сега шефът ми само като ме види в този нежно сив нюанс и с мъртъв поглед, добива скръбно изражение и ме праща в къщи. Както и да е. Та... дойде Болката, а аз нямах с какво да я почерпя. Бях дала хапчетата си на сестра ми, понеже приятел в нужда се познава, после забравих да си купя, понеже с един акъл за къде по-напред, и... седим си с Болката и се гледаме злобно. Тя обещава да ме съсипе, аз мълча упорито и се старая да не се предавам. Коремът ме боли до коленете и до под мишниците. Но аз съм кораво копеуе и държа на всякакви болки. Опитвам се да си занимавам мозъка с някакви неща, за да не му позволя да се концентрира върху Болката, но той е предател и част от него ме изоставя, опиянен от нея. Пък и въпреки "майната ми" искам поне днес да съм с онзи, дето по неясни причини обичам. Само че се оказва, че на него такава не съм му интересна, зарязва ме сама с Болката и си тръгва. Осъзнавам, че съм идиот. И започвам да обичам Болката, защото ако не е тя, физическата, емоционалната ще ме съсипе за минути. Болката изпада в еуфория от това, че ми е хубаво с нея и решава да се развихри още. Коремът вече ме боли до глезените и ми изтръпват пръстите на ръцете. В три сутринта сестра ми идва да ми донесе хапчетата.
Днес е тихо. Спокойно. Знам, че всички са си тръгнали. Болката - до другия месец, или по-другия, или до след година... когато реши. Но знам, че ще се върне. Той... не знам. Тръгнал си бил. А аз никак не обичам да се връщат тези, дето си тръгват ей така. Никак. Нямам какво да им кажа някак си след това. Други са ми. Чужди. Далечни.
Смятам да си подаря една спокойна неделя. Да не мисля. За нищо. И най-вече за никой.
Каквото има да се случва, ще се случи. Не от самосебе си, разбира се. А задължително с наша помощ. Някой да ми обясни как се пише самосебе си. самосебеси. само себе си. Подозирам последното в правилност. Но не ми харесва. Само-себе си?
Предният пост остана недовършен. Нямаше време. Сега няма муза по темата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар