Kосѝ, слънце и носталгия

Първо аз боядисвам косата ѝ. Правя го внимателно и с удоволствие, все едно рисувам шедьовър. Банята ѝ е зелена, уютна и разговорите ни съвсем ѝ придават онази присъща на едновремешен фризьорски салон задушевност. После тя подстригва моята коса. Реже свидливо и чак ме вбесява. Коса имам в изобилие, а в тези жеги това съвсем не е плюс. Тя хваща някакво кичурче и ми го навира пред очите:
-Виж каква сладка къдричка е, как да я отрежа!
-Ей така - храс! - и готово - казвам - Имам нужда от рязане.
Истина е. Имам. Но дори не подозирам, че няколко часа по-късно ще отрежа нещо много повече от косата си. Последното късче доверие, което ми е останало. Нищо, след това олеква. Чувствам свобода. I'm a Wonderlust King! Когато човек няма нищо, няма какво да губи. Когато няма какво да губи, може да прави каквото си иска. Когато може да прави каквото си иска, се чувства щастлив. Но това още не го знам тогава. Тогава единственото, което искам е коса, която да не стига до кръста ми.
Почистваме заедно банята. После седим на терасата по бельо и тя пие пепси с лимон, аз - зелен чай Сан Бенедетто. Пушим. Не съм пушила от мнооого време. Но днес ситуацията го изисква просто. От първата цигара ми се завива свят. Но не се чувствам зле, става ми смешно. Вдигаме крака на парапета на терасата, между двата стола има масичка с купа кайсии, слънцето идва от дясно, някакви самолети осъществят набезите си по синьото на небето, канарчето на съседите ѝ вероятно държи да получи апоплектичен удар, иначе не знам защо пее така целеустремено и нахъсано, долу две котки си говорят за любов и на котешки това звучи кошмарно.
-Как се казва онова чувство, когато ти липсва нещо от миналото?
-Носталгия?
-Не, това е до болка...
-Е...ужасно силна и болезнена носталгия?
-Сигурно...Липсва ми детството.
-И на мен...
-Помниш ли, когато ...
Когато бяхме съвсем, съвсем малки и аз ѝ казвах 'кака', понеже е с 2 години по-голяма от мен, имаше прекрасна дълга светлокестенява коса, която баба ѝ сплиташе на плитка и на мен ми се струваше красива като порцеланова кукла, когато дядо ѝ ни даваше мед направо от кошера и съвсем убедително твърдеше, че познава всяка една от пчелите си. Те кръжаха около нас, той ги сочеше с пръст и ги назоваваше поименно:
-Тази е Марийка. Тази - Пенка. Тази - Ивана. Маро, пак ли по чужди градини ходиш ма! - беше строг с непослушните пчели.
А ние искрено му вярвахме,чудехме се как ги различава и му се възхищавахме на глас.
Летата на село - прашни, дълги 'за цял живот', лепкави като сок от диня по брадичката, дъхави като праскови и окосена трева, нейният дядо, който вече го няма там, но е жив в нас двете, моят, който почти не виждах през деня, защото градината е 3 декара, а овцете, кокошките, зайците, кравите, и коня искат грижи и те.
-Дядо, ще ни качиш ли на коня?
Сега конят го няма. За пръв път видях дядо да плаче, когато се раздели с коня си.
Бабите, с шарените басмени рокли и пъстри забрадки, мекиците за закуска, вкусът на истинското кисело мляко, 'измийте си ръцете, преди да седнете на масата', 'не ходете към язовира, малки сте още', приказките за лека нощ, 'баабоооо, спиш май. Разказвай де!' хорът на жабите нощем, щурците, светулките, огромния чемшир в двора, чешмата със сладка вода...наистина ли беше по-сладка от другата или просто от вкуса на детството, не зная...
После пораснахме, селото се смали, ароматът му, обаче остана, летата също, нейната баба си отиде, събирахме се 'на центъра' (един треволясал площад с беседка) с други деца от града, влюбвахме се 'за винаги', до утре, първите целувки, първите цигари, първите момчешки ръце под блузката, после дългите момичешки разговори 'той каза, аз казах' първите сълзи от разочарование, първите подозрения, че момчетата не са баш като хората, първите безсънни нощи. Първата ни картофена кремсупа собствено производство, приготвена именно в една от тези безсънни нощи...
После семейството ѝ замина за 2 години извън България и аз не знаех как да живея без нея, писмата, онези дълги, истински хартиени писма, които прелитаха хиляди километри, за да ме усмихнат. После си дойдоха и тя оставаше да спи у нас или аз у тях, защото тези две години трябваше да бъдат наваксани.
После пораснахме още и селото съвсем опустя без нас, преместихме се в градските заведения, момчетата вече приличаха на мъже, първият мъж, следващите разочарования, сълзите, много и още по-горчиви, университетът и ученето на една друга тераса, в един друг град, но пак заедно, тревогите, щастието, пътуванията между двата града, някои тях безумно щури, споделянето на всяка една малка, срамна тайна, нещата, които не можем да кажем на никой друг, само една на друга, моята дълга връзка с някой, който ми забраняваше да се виждам с нея, понеже 'ми влияела зле', (лъжех го умело, водел ме е у тях, без да се усети), нейната дълга връзка с някой, който беше решил, че трябва да я вкара в евангелската си вяра, разделите с тези хора, сълзите, за които няма логично обяснение, но явно обич е имало, все пак, и за това, разочарованията от предателството на други 'приятелки', малките 'престъпления', които сме вършели двете... полицаите от второ районно, когато откраднах собствената си кола от бившето си гадже, как се смяха само полицаите, как той ми каза, че съм му съкратила живота с двайсет години и че не иска да ме вижда повече, а после реши, че иска да живее с мен, нейните партизански истории, подкрепата, която ми беше, докато чаках с дни едни резултати от онкологичния иснтитут, подкрепата, която ѝ бях аз, когато нямаше никой до нея...Цял един живот.
Говорим си, спомняме си, тя епилира краката си, аз лакирам ноктите си, и на двете не ни липсва нищо. Никой. Това прилича на щастие май...
После решаваме, че трябва да се натъжим.
-Ревнувам го безумно, защото не мога да го имам. И или искам да го имам, или не, такива половинчати истории ме напрягат, натъжават, изнервят, разплакват и ме карат да се чувствам нещастна.
-Не издържам с него. Трябва да свърши всичко, но нямам сили. Като е наоколо, се чувствам нещастна от присъствието му. Като го няма - от отсъствието му. По дяволите! Не искам да се чувствам нещастна.
-Майната им и на двамата, ще ти кажа аз. Само да имаше начин да не ни липсват... Виж, дай да не си разваляме хубавата носталгия с тях. Те така или иначе развалят всичко останало.
-Отивам за пепси. Искаш ли още чай?
Кимам. Пуша права, опряна на парапета. Момъкът от отсрещния балкон явно се опитва да преброи райенцата на сутиена ми. Тя излиза с бутилките и аз споделям подозренията си с нея. Смешно ни е. Вчера бих се изчервила и бих се скрила вътре. Днес не ми пука. Тя застава зад мен и смъква презрамките на сутиена ми. Аз изпищявам, но дланите ѝ вече са покрили гърдите ми, или поне част от тях и я чувам да подвиква:
-Мои са си! Ти погледай, ама само аз ще пипам! - после продължава тихичко - Е, поне направихме едно мъжко същество щастливо. И аз поне се почувствах като едно време...
Обръщам се и оправям сутиена си. Сядаме всяка на стола си, пием студен чай и пепси и се връщаме при носталгията. Слънцето вече иска да залязва. Самолетите не спират да пренасят разни розови човеци към брега. Влюбените котки или са се поизбили, или се обичат тихо. Канарчето още е живо.