След свръхдоза думи

Неделя е. В неделите е мълчаливо. Знам го още от малка.
Неделите имат свой собствен звук, различен от този на останалите дни.
Звук на гълъби. Само те се чуват през отворените прозорци. Даже гларусите мълчат в неделя.
Слънцето влиза предпазливо и леко се подхлъзва на паркета. Наднича в чашата ми. Само вода. Слънцето обича вода и се усмихва. Покатерва се по рамото ми и сяда там. Мълчим си заедно и просто гледаме навън. Гледаме небето, по което ако поискаме, можем да вървим. И аз, и Слънцето. Гледаме мързеливия ход на облаците. Гледаме зелените върхове на дърветата, които се полюшват от вятъра. Представям си какво би било ако бяха четки, всяка с различна боя. Щяха да рисуват по хоризонта. Какво ли би нарисувало едно дърво... Гледаме крановете на пристанището и морето. И си мълчим.
Тишината идва на пръсти и разчиства всички излишни думи, натрупани напоследък. Казани и най-вече чути. Нахвърляни безразборно по всички рафтове. С различни интонации.
Образували един малък хаос в мен. Събира ги и изхвърля ненужните, тъжните, моите, чуждите, силните, празните. Моля се да изчисти всичко, целия шум, натрупан през последния месец. Не ми се говори. Не ми се говори. Не ми се говори. Затварям очи и олеквам. Слънцето все така мълчи на рамото ми. Мислите ми лекичко се кротват. Подрязвам разплетените им краища. Разплитам възлите. Главоболът ми утихва. Изтича през зениците с някакви объркани сълзи и в мен нахлува въздух, все едно изплувам от много дълбоко. Или се раждам сега. Изгаря дробовете ми и започва животът.
Телефонът звъни мълчаливо. Звъни много пъти. Не ми се говори, казвам на ум. Казала съм толкова много, чула съм толкова много, че сега всички думи са изхабени, уморени, идват насила и ми тежат. Мълчи ми се.
Питам Слънцето дали му се гледа филм. Ще ти блестя в монитора, казва то. Няма нищо, отвръщам аз, и без това съм го гледала стохилядиибезброй пъти. Знаеш ли, казва Слънцето, защо след като не ти се говори, си говориш с мен? Защото е само наум, казвам аз. И е тихо. Освен това ти мълчиш. Слънцето е съгласно и сяда до мен.
След края на "Красавицата и Звяра" почти си е тръгнало. Оставило ми е една бележка само.
"Знаеш ли какъв ти е проблема, г-це Която и да си?
Ти си страхливка. Не ти стиска. Страхуваш се да кажеш: "Добре, животът е факт".
Хората наистина се влюбват. Хората наистина си принадлежат един на друг, защото само така могат да открият истинското щастие. Наричаш себе си свободна душа, диво същество.
Ужасно те е страх някой да не те затвори в клетка. Е, скъпа, ти вече си в тази клетка.
Ти сама си я изградила. И тя не се ограничава с Тулип, Тексас, или Сомалия. Тя е там, където си ти. Защото независимо накъде бягаш, се сблъскваш със себе си."*
Слънцето го няма вече. Иска ми се да му кажа, че не е така. Не ме е страх някой да не ме затвори в клетка. Страх ме е от това, че някой може да ме опитоми и после да реши, че не съм му нужна вече и да ме върне в дивия свят. От това ме е страх.
Мълчи ми се. Мълчи ми се даже и на мислите.
Странно е как когато се препълня с думи ми става празно.

*"Закуска в Тифани", Труман Капоти