Алиса и Краят на Света

Алиса е търпелива. Толкова търпелива, че на моменти прилича на глупава. Понякога си мисли, че прилича на героя на Адам Сандлър в "Психаротерапия". Алиса носи на глупост, носи на наглост, носи на лъжи, на всичко носи. До момента, в който не ... Не, не вади автомат от задния джоб и не стреля в кръг, просто става и си тръгва, защото се е изчерпала. На търпение и всичко останало към обекта на търпението си. Не знае как се получава, но е така. Преди време, например, Алиса беше отделила пет години да търпи. През това време тя обичаше, от време на време провеждаше диалози с обекта на търпението си, в които му обясняваше като как точно се чувства тя в този сценарий и какви биха могли да бъдат евентуалните развръзки, въпросният обект гледаше разкаяно и ... до там. Той знаеше, че Алиса търпи, Алиса знаеше, че Алиса търпи, но това, което и двамата не знаеха, беше че при Алиса нещата не се случват постепенно, а изведнъж. И така, една сутрин Алиса се събуди и разбра, че не е същата Алиса. Беше някой друг, на който вече не му се обичаше и не му се търпеше. И това беше хепиендът на историята. Изненадващ и за двамата герои.

Тази сутрин Алиса се събуди и разбра, че отново е някой друг. Някой, който няма име, не познава Лудия Шапкар и не помни нищо. В нея е чисто, празно и тихо. Някъде  много отдалеч се чува някакво глъхнещо ехо на нещо счупено.
Страната на чудесата не е в депресия.
Това е Страната на чудесата за непукисти.
Алиса остава без име, събува сянката си и преминава през портата в стената. Хиляди пъти по-добре е да живее, разчитайки стари мечти от черепи на еднорози, отколкото вярвайки в приказките на някакъв шапкар, претендиращ за нормалност.
Квантов скок между Карол и Мураками? Нещо като евтаназия за вярващи в живота след смъртта и в идеята, че той е по-хубав.
Оказва се, че Краят на Света се отлага.