Някакви мисли просто. Сърдити.

  Казват, че човек прави дадена грешка само веднъж. Ако я повтори, вече не било грешка. Било избор. При това съвсем съзнателен такъв. Има логика, нали.

  Е, коя тогава, да му се не види, е тая сила неземна, дето все ме кара да превръщам грешките си в избори? Оня упорит оптимизъм, че този път може да е различно, надеждата, че чудеса стават и непонятната ми вяра в изначалното добро у хората, може би. Колко пъти трябва да направя грешни избори, за да се вразумя най-накрая и да проумея, че нещо, дето се е случило веднъж, може да се случи втори път, но може и да не се, обаче случи ли се два пъти, неминуемо ще има и трети, чудеса има, разбира се, но те не идват от хората (имам предвид, първия сняг е малко чудо, нацъфтялата вишна е чудо, падащата звезда е чудо... но хората не са способни да създават чудеса, не са. Силите им стигат колкото да убият чудесното, което понякога успявам да си открия у някого.) И накрая - хората наистина са изначално добри. Само че само изначално. После откриват, че да си добър не е яко и стават просто... хора. От онези, обикновените, дето с лека ръка раняват до смърт тези, дето ги обичат. Клише. И абсолютна истина. Колкото повече обичаш някого, толкова повече те наранява той. Но не защото иска, всъщност, или поне не само заради това. А защото обичта е доверие. И ти допускаш тази личност толкова близо до себе си, че ставаш уязвим. Ама казват, това била любовта - да оставиш сърцето си в нечии длани и да се надяваш да не го смачка. Когато последното се случи, явно е въпрос на лош късмет. Или неправилна преценка от твоя страна. Аз много го умея това, да не преценям правилно.

Карай.

  Разочарована съм от себе си. Не само заради неправилните си преценки, заради това, че подарявам доверие на хора, които не са го заслужили по никакъв начин, а и защото някой падна от мнооооооого високо. Него не го заболя, де. Заболя мен. Понеже бях издигнала един обикновен човек на пиедестал, висок до небето. После той просто ми падна в очите.

  Чувствам се като... пералня. Само че не с отложен старт, ми с отложен финал. Колко още? Колко? Стигаш до дъното и си мислиш, че вече няма накъде, това тук е краят, но нееее, не, имало двойно дъно, видите ли, минава някакъв бял заек, подшушва ти нещо и ти хукващ след него, щото си оптимист по душа. Кота терен отдавна е подмината, и редиш минуси все по-надолу и все си казваш "Аха, ето, край, на дъното съм, сега вече само напред и нагоре остава", ама нищо подобно - я се окаже че има плаващи пясъци и те всмучат надолу, я плочата пропадне, я заекът те повлече към по-долната дупка... Ако продължавам така, един ден ще се събудя в Австралия, да знаеш. Не знам кой да знае, ама така ми тече мисълта, някак монологски-диалогична.

  Сърдя си се. Защото все забравям, че това дали ще ме нарани някой или не, зависи само от мен. Нараняват ни само тези, на които позволим. Това е.