За шарените сънища

Аз съм същество, което няма някакви особено задълбочени познания в някаква конкретна област, но за сметка на това смея да твърдя, че вроденото ми любопитство ми е образувало сравнително богата обща култура и имам откъслечни поназнайвания из различни и разнообразни области. Това ме определя като интересен, но не особено надежден източник на информация. Или пък дезинформация, ако съм прочела някъде някоя глупост, която съм си харесала и съм решила да ми бъде истина и нахално я натрапвам на публиката си. Освен това ме кара да се чувствам патка. В смисъл, не помня кой беше казал, че патките могат да плуват, но не са най-добрите плувци, могат да летят, но не са най-добрите летци, могат да бягат, но не са най-добрите...бегачи ли е думата..? Та...патка, просто. Всъщност седнах да пиша тук заради най-красивия сън на света, който разбира се, избра да се присъни точно на мен. И не знам защо изписах всичко това до момента. А, да. Защото исках да кажа че бидейки любопитно и любознателно дете, прочетох някъде, че хората сънуват черно-бяло. Цветни били сънищата на шизофрениците. Веднага си поставих диагноза, защото черно-бял сън не бях имала никога (и все още не съм имала) и реших - шизофрения, нешизофрения, искам си цветовете насън! После обаче установих, че около мен от може би 5 запитани, едва един твърдеше, че наистина сънува черно-бели сънища. "Хммм...чесну ли... - мислех си аз, гледайки субекта особено подозрително - или и ти си чел за шизофренията и те е страх да си признаеш." Ама на глас не казвах нищо и решавах да приема на доверие липсата на цветове в сънищата му. После, след много години, прочетох за едно проучване (вероятно на група британски учени) според което телевизията, моля ви се, определяла дали сънуваме цветно или черно-бяло. Понеже забелязали как по-възрастните поколения, чието детство било преминало пред черно-бели телевизори сънували черно-бели сънища, а сегашните поколения сънували предимно цветно. Щот си имали цветни телевизори. Хубаво. Допускам, че е вероятна възможност. Обаче племената дет си нямат ни черно-бели, ни цветни, ни дори думата телевизор в речника, какво сънуват? М? Някой ходил ли е да рисърчне някое племе, случайно?  Ми не може ли това, че бабите ни сънуват черно-бяло, а ние цветно да се дължи на някаква мъничка и тайна еволюция на човешките мозъци. Вероятно не. Телевизията е отговорът!

...а всъщност исках да разкажа съня си, за да не го забравя никога. Макар че, едва ли. Освен това беше най-безмълвния сън на света. В него говореха само рибите. И ... де да знам, не може да се разкаже. Той беше само картинен. С много, ама много наситени и ярки цветове. Сънувах малко яхтено пристанище, кобалтово синьо море, бели лодки с червени ленти, зелени кранове (не знам какво правеха крановете на яхтено пристанище) най-лазурносиньото небе на света, което, обаче менеше постепенно нюанса си и някъде към хоризонта преливаше в ултрамарин. А слънцето беше като платинен диск в небето. И беше огромно.

По алеята край морето се разхождаха много хора. А аз си стоях на ръба над водата и гледах към безкрая, като всъщност знаех, че там има един остров и го търсех с поглед. Изведнъж от морето започнаха да изскачат огромни риби. Изскачаха по начина, по който го правят делфините, но не бяха делфини. По размери бяха по-скоро китове, само че с по-изящна форма и бяха оранжеви. Но не ярко портокалово оранжеви, а някак меко и по-скоро прасковено. Хората изпаднаха в паника и се защураха неориентирано насам-натам, но всичко в абсолютна тишина. Изведнъж от някъде се чу нещо, което звучеше като тътен и морето се разбесня и всички, ама всички побегнаха и една жена ме дръпна за ръката, посочи ми небето и искаше да хукна с нея. Аз знаех, че си мисли ( и тя, и всички останали) че идва някаква апокалиптична буря, само че знаех също, че изобщо не е така. И този тътен не идва от небето и няма да има никаква буря. Когато последните човеци се изнизваха на бегом от алеята, от морето изскочи жълт октопод, ама гигантски (то аз идея си нямам до какви размери стигат октоподите, де). Та, изскочи от водата, а тътенът беше неговия глас  и казваше (абсурдно е, ама в моите сънища винаги има по нещо абсурдно) "Нахранете ни." Беше като зов за помощ. Когато октоподът вдигна едно от пипалата си, видях, че е голямо колкото един от крановете. После той се отпусна някак тъжно в морето, ама все още беше на повърхността и се взря в мен. А аз му се усмихнах и му посочих острова, който чаках. И който се беше появил ей така от нищото. Беше малък остров, много мъничък, навярно колкото октопода, а в средата му имаше нещо като планина. Само че много ръбеста. Октоподът докосна планината с едно от пипалата си и тя изведнъж засия цялата. Страшно красиво, все едно беше направена от кристални кубчета, нахвърляни на купчина и във всяко едно имаше затворена дъга. И се събудих и не разбрах нахранихме ли октопода и рибите. Обаче сънят беше изумително красив. И не става за разказване, а за рисуване. Ама ме мързи.