След свръхдоза думи

Неделя е. В неделите е мълчаливо. Знам го още от малка.
Неделите имат свой собствен звук, различен от този на останалите дни.
Звук на гълъби. Само те се чуват през отворените прозорци. Даже гларусите мълчат в неделя.
Слънцето влиза предпазливо и леко се подхлъзва на паркета. Наднича в чашата ми. Само вода. Слънцето обича вода и се усмихва. Покатерва се по рамото ми и сяда там. Мълчим си заедно и просто гледаме навън. Гледаме небето, по което ако поискаме, можем да вървим. И аз, и Слънцето. Гледаме мързеливия ход на облаците. Гледаме зелените върхове на дърветата, които се полюшват от вятъра. Представям си какво би било ако бяха четки, всяка с различна боя. Щяха да рисуват по хоризонта. Какво ли би нарисувало едно дърво... Гледаме крановете на пристанището и морето. И си мълчим.
Тишината идва на пръсти и разчиства всички излишни думи, натрупани напоследък. Казани и най-вече чути. Нахвърляни безразборно по всички рафтове. С различни интонации.
Образували един малък хаос в мен. Събира ги и изхвърля ненужните, тъжните, моите, чуждите, силните, празните. Моля се да изчисти всичко, целия шум, натрупан през последния месец. Не ми се говори. Не ми се говори. Не ми се говори. Затварям очи и олеквам. Слънцето все така мълчи на рамото ми. Мислите ми лекичко се кротват. Подрязвам разплетените им краища. Разплитам възлите. Главоболът ми утихва. Изтича през зениците с някакви объркани сълзи и в мен нахлува въздух, все едно изплувам от много дълбоко. Или се раждам сега. Изгаря дробовете ми и започва животът.
Телефонът звъни мълчаливо. Звъни много пъти. Не ми се говори, казвам на ум. Казала съм толкова много, чула съм толкова много, че сега всички думи са изхабени, уморени, идват насила и ми тежат. Мълчи ми се.
Питам Слънцето дали му се гледа филм. Ще ти блестя в монитора, казва то. Няма нищо, отвръщам аз, и без това съм го гледала стохилядиибезброй пъти. Знаеш ли, казва Слънцето, защо след като не ти се говори, си говориш с мен? Защото е само наум, казвам аз. И е тихо. Освен това ти мълчиш. Слънцето е съгласно и сяда до мен.
След края на "Красавицата и Звяра" почти си е тръгнало. Оставило ми е една бележка само.
"Знаеш ли какъв ти е проблема, г-це Която и да си?
Ти си страхливка. Не ти стиска. Страхуваш се да кажеш: "Добре, животът е факт".
Хората наистина се влюбват. Хората наистина си принадлежат един на друг, защото само така могат да открият истинското щастие. Наричаш себе си свободна душа, диво същество.
Ужасно те е страх някой да не те затвори в клетка. Е, скъпа, ти вече си в тази клетка.
Ти сама си я изградила. И тя не се ограничава с Тулип, Тексас, или Сомалия. Тя е там, където си ти. Защото независимо накъде бягаш, се сблъскваш със себе си."*
Слънцето го няма вече. Иска ми се да му кажа, че не е така. Не ме е страх някой да не ме затвори в клетка. Страх ме е от това, че някой може да ме опитоми и после да реши, че не съм му нужна вече и да ме върне в дивия свят. От това ме е страх.
Мълчи ми се. Мълчи ми се даже и на мислите.
Странно е как когато се препълня с думи ми става празно.

*"Закуска в Тифани", Труман Капоти

Малка обява и обещание

За да започна да живея, имам нужда да умра. Иначе съм обречена да се лутам между вчера и никога.
Трябва да убия миналото, за да освободя място за бъдещето.
Трябва да убия спомените, обичите, празните думи, на които съм вярвала, лъжливите думи, истините, които са били такива само за миг...
Трябва да озаптя надеждата и да заключа доверието.
Повече никога няма да позволя на никого да ме нарани.  
Никога. На никого.
Повече никога няма да давам обич, без да е поискана.
Повече никога няма да поискам обич.
Не искам да помня никого. Не искам да помня нищо.

Подарявам минало. Използвано. Изживяно. С напълно раздадена обич. Без получена такава. На моменти болящо. Малко тъжно. С натрупано недоверие. Подарявам го...

Събирачката на истории

Когато ставам непозната за себе си, познавам единствено Града. Имам музика от дайрета. И му гледам на длан.
Тръгвам по линията на сърцето. Завивам във всяка малка уличка. Преброявам паветата, тревичките между тях, къщите с керемидени покриви, цветята в градините, уличните котки, дърветата по тротоарите, гларусите, продавачите на
сладолед,
балони,
пуканки,
кестени,
надежда,
купувачите на летни спомени, сантиметрите до брега, песъчинките в обувките и се връщам на линията на сърцето. Там, където се пресича с линията на живота, има фонтан. Часовникова кула. И място за обичане.
Стоя там и пълня джобовете си с изгубени истории. В наши дни хората често губят разни истории и дори не забелязват. Аз ги събирам, почиствам ги от праха и умората и измислям на всяка по един хубав край.
Линията на живота е пълноводна.
Линията на сърцето ме вика обратно.
Туп-туп казват крачките ми и аз изчезвам ли, сигурно изчезвам, превърната единствено във пулс.

Реалността и други възможности

Алиса е съгласна с Марк Мароние, че всички сме луди и че единственият ни избор е между шизофренията и параноята, вследствие на което или сме по няколко наведнъж, или сме сами срещу целия свят*.  Само че Алиса най-често се чувства по няколко наведнъж и сама срещу целия свят. Тоест, всеки от тези няколко е сам срещу света. Защото рядко става дума за един и същ свят. Обикновено Алиса населява поне три паралелни вселени и е поне трима души, като всеки от тях е сам срещу целия, обитаван от него, свят.
В момента:
- в Страната на Чудесата Алиса се вози на скоростно влакче и край нея прелитат цветове, лица на хора, чужди животи, рекламни постери, странни претенции, неонови надписи, изумени птици; от време на време през лицето я перва някоя клонка от крайпътните дървета, чува се смях, детски, женски, истеричен, фалшив, на тъжни клоуни, непринуден момчешки и такъв, от който ѝ се свива сърцето. И всичко това под съпровода на някаква натрапчива, повтаряща се мелодия, свирена на устна хармоника.
Алиса има усещането, че всички преминаващи лица се събират в едно, в една малка точка в центъра на хоризонта, после преминават през невидима увеличителна леща и се връщат при нея под формата на чудовище с много очи и най-вече много усти, които говорятговорятговорятговорят и звука от този шум засенчва представата на Алиса за Вавилон. Главата ѝ расте, и расте, и расте, както тогава, когато изяде курабийката в заешката дупка, но сега расте само тя, останалата част от тялото ѝ се смалява и Алиса разбира, че дори и такава не би могла да се пребори с многоустото чудовище на Страната на Чудесата.
Най-накрая влакчето постига четвърта космическа скорост и Алиса спира да вижда, спира да чува, връща нормалните пропорции на тялото си и изпада в безтегловност.
- В Огледалния Свят Алиса води дуел със себе си, но дясната ѝ ръка е лява, поради което ѝ е трудно да координира движенията си и да накара въпросната ръка да направи нещо смислено. Да разсече онзи глупав възел, например, за да стане владетелка на алтер егото си. Алиса в бялото квадратче срещу Алиса в черното квадратче.
- В Добре Познатия Свят, който повечето от познатите на Алиса (странно защо) наричат реалност, тя стои пред монитора и не ѝ представлява проблем да синхронизира всички в себе си, да ги наблюдава, но не и да ги направлява и да ѝ се иска да усети топлата мозайка на балкона под босите си ходила.
---
Бе сгладне и честлинните комбурси тарляха се и сврецваха във плите**, когато Алиса установи, че на промените не им беше нужно Времето, за да се случват. Хората също не се нуждаеха от Времето, за да констатират тези промени. И все пак някой го беше изобретил и го беше инсталирал в един от обитаваните от нея светове. Което беше пълна глупост, с която Алиса не беше никак, ама никак съгласна.
Август е. Което обяснява донякъде защо Мартенският Заек не се вижда наоколо.


* лекинко парафразиран цитат от "Почивка в кома" на Бегбеде.
** от "Джаберуоки" на Луис Карол, превод - Стефан Гечев

Няма да се върна

Тази нощ Страната на Чудесата свърши. Ей така просто. Внезапно. Без никакви признаци и без предупреждение. Лудият Шапкар престана да бъде луд, заекът отказа да носи джобен часовник и всички дружно обявиха край на чаеното парти. Разотидоха се. В страната на чудесата настана тишина. Алиса излезе на терасата, взря се в нощните светлинки на града и разбра, че трябва да излезе от Огледалния Свят. Не беше много сигурна как се излиза оттам. Не помнеше как беше влязла. Помнеше само, че се влюби и вече нищо не беше същото. Прескочи едно бяло квадратче и се замисли за следващия си ход. Шах. И мат. Беше шампионка в това, да се матира сама. Черният конник и Белият конник отдавна бяха приключили спора чия е и я бяха оставили да принадлежи само и единствено на себе си, но тя не знаеше как. Беше забравила и това. И сега вървеше през Огледалния Свят с хода на обикновена пешка, обаче подскачаща, търсейки пролука, през която да се измъкне навън. Не можеше да остане повече тук. Не биваше. Тук истината беше огледална и точно за това - измамна. "Или е обратното" - помисли си Алиса - "Тук истината е измамна и точно за това е огледална". В последното липсваше логика, но не и за нея. Огледа се. Черните и белите квадратчета под краката и съдържаха всички цветове и посоки, много повече, отколкото има в света отвъд огледалата. Наистина ли искаше да си тръгне от тук. Или просто трябваше. Огледалният Свят донякъде се беше обезсмислил след като Страната на Чудесата свърши, но Алиса прекрасно знаеше, че на смисъла често се придава по-голямо значение, отколкото всъщност заслужава. Преди време упорито го издирваше в себе си, но така и не го откри, това я подложи на известни съмнения дали действително съществува, щом няма смисъл, но после откри, че на света съществуват толкова много други недоразумения и безсмислици, че не си заслужава да се кахъри поради собственото си безсмислие.
- Ако аз не съществувам - говореше си Алиса, докато се взираше в огледалото - значи моето отражение също не съществува. Ако то не съществува, значи и огледалото не съществува. Ако огледалото не съществува, значи и светът не съществува. Ако светът не съществува, какво значение има съществувам ли аз или не? Но тъй като съм в Огледалния свят и всичко е наобратно, лявото е дясно, а дясното е ляво, значи че ако светът не съществува, значи и това огледало не съществува, а ако то не съществува, не съществува и моето отражение в него, а ако отражението ми не съществува, значи не съществувам и аз, тогава има ли значение, съществува ли светът или не?
За момента истината на Огледалния свят и допадна повече и тя реши да прекрати с търсенето на начин да премине отвъд.
Седна на терасата и заслуша гларусите.

Вариации на тема...

/малко преработен стар текст/

Той има всичко. Ризите му се безупречни и до една носят нечие име. Най-често Пиер Карден. За всяка риза има подходяща вратовръзка. И подходящ възел за различните случаи. Костюмите му са повече, отколкото пулса в сърцето му. И точно толкова цветни, колкото чувствата му. Обувките му заемат повече място в мислите му, отколкото аз. Слънчевите му очила струват повече, отколкото живота ми. Обича хубавите вина, Щостакович и Моне. Разбира от изкуство, защото така е изискано. Но не умее да го чувства. Той вижда очите ми, но не умее да гледа през тях. Познава тялото ми, но не познава онова, което е отвъд гърдите ми. За него мислите ми са абсолютна излишност, а думите - фонов шум. Предпочита мъркането на двигателя на автомобила си. Огледалце, огледалце на стената, и днес съм най-прекрасен на Земята. Преситен е. И вечно гладен. За чуждото одобрение, възхищение и любов. Готов е да ги приема под всякаква форма и в огромни количества, защото празнотата, зейнала в него не може да бъде заситена с оригинали на Дега, спално бельо от Жан Пол Готие и каберне от Напа Вали. Не мога да му обясня, че както пари при пари отиват, така и любовта отива при любов. Когато няма основа от обич във себе си, никога няма да успее да задържи чужда. Той е мъжът, в който никога няма да се влюбя.
Мъжът, когото бих обичала завинаги има дънки (най-любимите му) и тениска (най-любимата му). Обича работата си, но не повече от мен. Има слънчеви очила, но когато гледа в очите ми, вижда вселената. Може да пие бира направо от бутилката и няма нищо против своеволията на косата ми. Когато лежи върху гърдите ми, брои ударите на сърцето ми и знае, че всяко туп значи 'обичам те'. Умее да изслушва всяка глупост, която ми хрумне, и това, че е глупост, не го дразни. Обича ме повече от колата си и когато ръмжа и правя безсилни опити да хапя ме приласкава и ме опитомява наново. Когато хвърлям мълнии срещу него, той ме прегръща с голи ръце и ми казва, че ме обича. Защото знае, че така се укротяват бурите ми. Когато се гледа в огледалото, се усмихва. Защото е себе си. Такъв, какъвто е. Познава Шостакович и Моне, но знае, че бих танцувала с него в абсолютна тишина и бих окачила на стената си всяка негова налудничава абстракция, надраскана с химикал върху салфетка. Мъжът, когото бих обичала завинаги няма много неща. Но му липсвам единствено аз, когато не ме е чувал цял ден. И му е все едно какво си мисли светът за него. Моята обич е тази, която му е нужна, моята обич е тази, която го кара да се чувства завършен. Моята обич е тази, която положена върху неговата, му дава усещането, че има всичко на света.Той не се страхува от нищо. Понякога само се плаши от мисълта, че можеше и да не съществувам. Но понеже знае, че все пак съществувам, той не се страхува от нищо. И понеже знае, че любов при любов отива, той ме обича с всички сили. Защото единственото нещо, което иска да получи на този свят е моята обич. Завинаги.