Мъжете на моя живот...

...за сега са само двама. Но имам спешна нужда от трети.
Казват, че най-добре се забравя Някой, като го замениш с друг. Моята практика го доказва.
След първия Някой бях убедена, че това е Краят На Света, повече няма да обичам, няма да чувствам, няма да ме има...И тогава се появи Първият Мъж на живота ми. Чарли Шийн, в ролята на Чарли от "Двама мъже и половина". Настани се трайно в свободното ми време, прекарваше с мен всички часове, които без него бих използвала за дълго и плодотворно плакане. Без него бих се обезводнила, обезсолила и (както ми се струваше тогава) обезтелесила. Но той не позволи това да се случи. Бидейки изключително подобен на Първия ми Някой, той съумя да запълни отчасти празнотата, нахлула в живота ми. Живеехме заедно месеци наред, заспивах с него, събуждах се с него, той беше винаги до мен, когато се нуждаех от присъствието му. Това го различаваше от Първия ми Някой. Иначе по всичко друго си приличаха... Само че Чарли никога не ме изостави. Изоставих го аз, когато срещнах Втория си Някой. Чарли беше успял да излекува онзи кратер в сърцето ми и аз съвсем глупаво повярвах, че любовта има смисъл. И вярвах така, докато с труд и усилия Втори Някой не успя да постигне зашеметителен резултат в разбиването на илюзиите ми. Празнотата и Нищото отново нахлуха в живота ми, но точно тогава се появи Нийл Патрик Харис, дегизиран като Барни Стинсън от "Как се запознах с майка ви". Беше точно толкова грижовен, колкото Чарли. Беше точно толкова с мен, колкото Чарли. Обикнах го повече, отколкото обичах Чарли. Барни не просто пресушаваше сълзите ми, той не допускаше да се появят. А това е едно от нещата, на които държа, що се отнася до мъжете на живота ми. Барни, Вторият Мъж на живота ми... Успя да върне чувството ми за хумор, успя да ме измъкне от една доста дълбочка заешка дупка, успя да ми върне любовта към живота и желанието да обичам някой истински. В смисъл, не да обичам истински, а да обичам реален човек, не филмов герой. И аз смело и безотговорно се хвърлих в ново обичане, на което по всичко му личеше, че е обречено. Ама още от първата минута... Но бидейки пълна с разни надежди, аз обичах ли, обичах...съвсем пренебрегвайки безспорната житейска истина, че надеждата крепи глупака.
И ето ме сега. В поредната дупка, по средата на лятото, отнийде взорът не види подходящ сериал с подходящ Мъж на живота ми Номер Три... От време на време търся компанията на Чарли и Барни, но тръпката вече не е същата. Те са все така мили, отзивчиви и забавни, но... вече не е същото.
Искам си Третия Мъж на живота ми!
Къде си... толкова си ми нужен...

edit 14.02.2014
Now is Abed. Случайност е, че датата е 14.02. Но, да, третият мъж на живота ми определено е Абед oт Community. И така и така ъпдейтвам, чувствам се длъжна да споделя, че за кратко Нейтън Старк от Eureka имаше шанс да се превърне в Мъж Номер Три, но алтруизмът го погуби. Фарго беше хем очарователен, хем дразнещ. Не беше съвършен. Но Абед е. Той е аз, ако бях момче.

Защо гарванът прилича на писалищна маса

Изобщо не е лесно, трябва да знаеш...Това, сам да си си и Белия заек и Алисата, и Лудия Шапкар и гъсеницата с наргилето, и Царицата на сърцата и Чеширския котарак, и грифона, и херцогинята, и Туидълди, и Туидълдум, и Белия цар, и Хъмпти Дъмпти...изобщо не е лесно...Тръгвам след себе си, скачам си в дупките, падам нагоре и се давя в сълзи, ставам голяма на вкус, когато изяждам надеждите си и се смалявам на допир, когато пия очаквания, страхувам се от собствените си истини и за това ги боядисвам червени, бих искала да имам очи като своите, за да мога да видя Никой, няма смисъл да тръгваш след мен, не можеш да ме догониш, осъждам се на смърт, за какво? за съжаление, не съм мигнала от три седмици, минавам през огледалата на мислите си, никога не съм вярвала в еднорози, но ако те повярват в мен и аз ще повярвам в тях, името ми е Алиса, доста глупаво име, дали не ме е сменил някой през нощта...Колко хубав и весел е танцът на морските раци! Смалява ми се къщата или аз пораствам повече от нея. Няма време. Времето го няма. Чаено парти в безвремие. И 364 нерожденни дни. Шансът да се родя е едно на 365. Не съм го изпуснала. Ела да опитаме първата стъпка...правиш крачка напред...колкото може по-надалече в морето. Веднъж имах бодежи в стомаха и треска. Знам какво си мислиш. Но не е така. Не е. Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно. Той ме сънува. Не трябва да го будя. Аз съществувам само в съня му. Ако се събуди, къде ще съм? Ти много добре знаеш, че не си истинска. Истинска съм. Но точно сега не ми се плаче за автентичност. А и сълзите не доказват ничие съществуване. Черният конник, Белият конник, а аз съм ничия, ничия, ничия...Струва ми се, че нямам много практика в живеенето. Защо го каза? Защото хората, които имат опит, не падат толкова често. Понякога си давам доста добри съвети. Но твърде рядко ги следвам. Само мелодията не е мое собствено изобретение. Тя е от песента "Аз ти дадох всичко, повече не мога". Трябва да премина само няколко метра по хълма след поточето и ще стана царица. Осмия квадрат. Днес всичко е толкова странно...Понякога се случва да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска. Но никога в теб! Никога в теб... За това ще остана тук и ти напразно ще викаш "Върни се горе, мила", а аз само ще те погледна и ще кажа "Коя съм аз, кажи ми, и ако ми харесва да съм този човек, ще се върна, ако не - ще остана тук, докато стана някой друг." Ще ти се усмихна и бавно ще изчезна. Последна ще изчезне усмивката ми. Никога няма да разбереш как го правя.
Надбягването свърши.
Разбра ли как никак не е лесно сама да съм си и Белия заек и Алисата, и Лудия Шапкар и гъсеницата с наргилето, и Царицата на сърцата и Чеширския котарак, и грифона, и херцогинята, и Туидълди, и Туидълдум, и Белия цар, и Хъмпти Дъмпти, и... цялата Страна На Чудесата. Ако не можеш да живееш в Страната На Чудесата, никога не тръгвай на там.
Обичам те със "С".

Среднощни занимания

Аз съм гений. Казват, че гениите спели съвсем малко. Тесла спял по 2 часа на денонощие. Леонардо и той. И аз така. Гений ще да съм...Макар да няма никакви, абсолютно никакви други доказателства в подкрепа на тази ми теза. Нямам нищо против новооткритата си гениалност, и против безсънието нямам, но понякога ми става скучно. Чета и ми омръзва. Зарязвам книгата (втората зарязана в рамките на три дни...или аз не съм добър читател, или писателите напоследък мощно се излагат) и си пускам филм. "Седем души". Хубав, казват, бил. На третата минута го спирам. Не ми е до самоубийци. Започва да не ме свърта в леглото. Пускам си музика. Лежа по гръб и гледам тавана. Разглеждам го старателно, нищо, че е тъмно. Всъщност, не е съвсем тъмно. Влиза мъничко светлина от вън. Толкова, че да придаде загадъчност на всички предмети в стаята, които иначе познавам до болка. Сега всичко изглежда различно. Странно. Непознато. Вече не ми е скучно. Разглеждам спалнята си така, сякаш за пръв път я виждам. Не, сякаш за пръв път виждам такива предмети изобщо. Сякаш идвам от друга планета и всичко тук ми е напълно непознато, учудващо ме и... странно защо - изпълващо ме с неразбиране. Става ми тъжно. В мен се прокрадва неясното чувство, че някой ми е отнел нещо... дома? Искам в къщи. На моята си планета. Тая ми е някак чужда. Особено в четири сутринта. Вдигам ръцете си нагоре и разглеждам дланите си. И пак ми е странно. Това аз ли съм? Защо?? Затварям очи и оставям другите си сетива да усетят тази планета. Мирише на море. Съвсем леко се усеща. Чуват се гларуси. Не мога без гларуси. Когато се събуждам в други градове ми се плаче. Утрата са пусти и тихи. Навярно и на моята планета има гларуси. Вдишвам дълбоко и се пълня с аромата на нощен въздух. Вслушвам се в звуците на нощта. Кожата ми усеща мекия допир на чаршафите и полъха на вятъра, идващ отвън. Спя на течение. Не е правилно. Но и неправилно не е, понеже не спя. Скучно ми е. Наусещах се на тази планета, видях я, помирисах я, усетих я на допир, чух я... само вкуса и не знам какъв е. Ставам. Отивам в кухнята без да включвам осветлението. Там е по-светло. От вън идва повече светлина. Измивам си една кайсия и я изяждам до прозореца. Вкусът на тази планета ми харесва. Обаче ми става студено. Замислям се дали да не облека тениска, но решавам да не го правя. Усещам планетата с кожата си. Допирът на въздуха е различен от допира на чаршафите. Трябва да си го запиша в бордовия дневник. Чаршафите са по-плътни от въздуха и когато докосват кожата ми, по нея става гъделичкаво и ми се иска да мъркам. Въздухът е по-лек от чаршафите и когато докосва кожата ми, го прави съвсем нежно. Настръхвам, когато е по-студен. Още не мога да преценя харесва ли ми усещането. Не знам на моята планета има ли чаршафи и въздух. Тук има, нищо, че думите им са много грозни. Усещанията са много хубави. Замислям се дали на моята планета има думи. Май няма. Защото са доста ограничаващи. Не могат да предадат достатъчно добре нито едно усещане. "По-добре е да има усещания, отколкото думи" пиша въображаемо във въображаемия си бордови дневник. Но съвсем осезаемо ми е наистина студено. Тръгвам обратно към спалнята през дългия, тъмен коридор и съвсем по детски го населвам с какви ли не чудовища, които ме дебнат от мрака. Последните три крачки ги вземам на бегом, сърцето ми е ту-туп-ту-туп, а на здравия ми разум му е смешно. Мушвам се под чаршафа и стискам силно очи, толкова, че да започнат да прехвърчат звездички пред погледа ми. Мисля, че чаршафът ме обича. Прегръща ме, гали ме и ме стопля. Мисля си, че и това трябва да си запиша в бордовия дневник. Лягам по корем и отварям лаптопа. Бордови дневник. Ден първи. На планетата Земя ми е тъжно. Има хубав вкус, хубав звук, хубав аромат, даже може да мине и за красива, има чаршафи и въздух и комуникацията с тях ми е много, много приятна, но ми липсва дома. Искам в къщи.

124 минути музика венозно

-Приличам ли ти на Рапсодия в синьо?
-Изобщо. Ти си на точки.
-Какви?
-Не знам. Казват, че котките са далтонисти.
-Лъжат. Ъм... Това не са точки. Дупки са.

-Какви дупки?
-Онези, в които се губя понякога.
-Те не бяха ли заешки?
-Не знам. По мен са. Страховете ми са зайци. Липсите - къртици. И цялата съм на дупки.
-Лечимо ли е?
-Когато се запълнят дупките, почти не личат. Освен черните. Имам две-три черни дупки, в които скачам рядко и дълго не излизам от там.
-Защо скачаш?
-Ти си най-любопитния въображаем котарак на света!
-Как си запълваш дупките?
-Със заместители.
-На какво?
-На обич. Предимно.
-??
-Когато нямам обич, имам музика. Легло. Слушалки. Правя си тъмно на очите. И оставям музиката да се влива в мен. Като на системи съм. Няколко банки музика ме вдигат на крака. Много по-добро е от физиологичен разтвор.
-Ти не си добре.
-Ти пък си измислен. Не ми говорѝ повече.
-Знаеш ли какво си?
-Изобщо.
-Ми...и на мен ми е трудно да определя. Поведение (вероятно дължащо се на възпитание, не на природна даденост) - класика, в главата ти - джаз, а в сърцето, ах, в сърцето...

Kосѝ, слънце и носталгия

Първо аз боядисвам косата ѝ. Правя го внимателно и с удоволствие, все едно рисувам шедьовър. Банята ѝ е зелена, уютна и разговорите ни съвсем ѝ придават онази присъща на едновремешен фризьорски салон задушевност. После тя подстригва моята коса. Реже свидливо и чак ме вбесява. Коса имам в изобилие, а в тези жеги това съвсем не е плюс. Тя хваща някакво кичурче и ми го навира пред очите:
-Виж каква сладка къдричка е, как да я отрежа!
-Ей така - храс! - и готово - казвам - Имам нужда от рязане.
Истина е. Имам. Но дори не подозирам, че няколко часа по-късно ще отрежа нещо много повече от косата си. Последното късче доверие, което ми е останало. Нищо, след това олеква. Чувствам свобода. I'm a Wonderlust King! Когато човек няма нищо, няма какво да губи. Когато няма какво да губи, може да прави каквото си иска. Когато може да прави каквото си иска, се чувства щастлив. Но това още не го знам тогава. Тогава единственото, което искам е коса, която да не стига до кръста ми.
Почистваме заедно банята. После седим на терасата по бельо и тя пие пепси с лимон, аз - зелен чай Сан Бенедетто. Пушим. Не съм пушила от мнооого време. Но днес ситуацията го изисква просто. От първата цигара ми се завива свят. Но не се чувствам зле, става ми смешно. Вдигаме крака на парапета на терасата, между двата стола има масичка с купа кайсии, слънцето идва от дясно, някакви самолети осъществят набезите си по синьото на небето, канарчето на съседите ѝ вероятно държи да получи апоплектичен удар, иначе не знам защо пее така целеустремено и нахъсано, долу две котки си говорят за любов и на котешки това звучи кошмарно.
-Как се казва онова чувство, когато ти липсва нещо от миналото?
-Носталгия?
-Не, това е до болка...
-Е...ужасно силна и болезнена носталгия?
-Сигурно...Липсва ми детството.
-И на мен...
-Помниш ли, когато ...
Когато бяхме съвсем, съвсем малки и аз ѝ казвах 'кака', понеже е с 2 години по-голяма от мен, имаше прекрасна дълга светлокестенява коса, която баба ѝ сплиташе на плитка и на мен ми се струваше красива като порцеланова кукла, когато дядо ѝ ни даваше мед направо от кошера и съвсем убедително твърдеше, че познава всяка една от пчелите си. Те кръжаха около нас, той ги сочеше с пръст и ги назоваваше поименно:
-Тази е Марийка. Тази - Пенка. Тази - Ивана. Маро, пак ли по чужди градини ходиш ма! - беше строг с непослушните пчели.
А ние искрено му вярвахме,чудехме се как ги различава и му се възхищавахме на глас.
Летата на село - прашни, дълги 'за цял живот', лепкави като сок от диня по брадичката, дъхави като праскови и окосена трева, нейният дядо, който вече го няма там, но е жив в нас двете, моят, който почти не виждах през деня, защото градината е 3 декара, а овцете, кокошките, зайците, кравите, и коня искат грижи и те.
-Дядо, ще ни качиш ли на коня?
Сега конят го няма. За пръв път видях дядо да плаче, когато се раздели с коня си.
Бабите, с шарените басмени рокли и пъстри забрадки, мекиците за закуска, вкусът на истинското кисело мляко, 'измийте си ръцете, преди да седнете на масата', 'не ходете към язовира, малки сте още', приказките за лека нощ, 'баабоооо, спиш май. Разказвай де!' хорът на жабите нощем, щурците, светулките, огромния чемшир в двора, чешмата със сладка вода...наистина ли беше по-сладка от другата или просто от вкуса на детството, не зная...
После пораснахме, селото се смали, ароматът му, обаче остана, летата също, нейната баба си отиде, събирахме се 'на центъра' (един треволясал площад с беседка) с други деца от града, влюбвахме се 'за винаги', до утре, първите целувки, първите цигари, първите момчешки ръце под блузката, после дългите момичешки разговори 'той каза, аз казах' първите сълзи от разочарование, първите подозрения, че момчетата не са баш като хората, първите безсънни нощи. Първата ни картофена кремсупа собствено производство, приготвена именно в една от тези безсънни нощи...
После семейството ѝ замина за 2 години извън България и аз не знаех как да живея без нея, писмата, онези дълги, истински хартиени писма, които прелитаха хиляди километри, за да ме усмихнат. После си дойдоха и тя оставаше да спи у нас или аз у тях, защото тези две години трябваше да бъдат наваксани.
После пораснахме още и селото съвсем опустя без нас, преместихме се в градските заведения, момчетата вече приличаха на мъже, първият мъж, следващите разочарования, сълзите, много и още по-горчиви, университетът и ученето на една друга тераса, в един друг град, но пак заедно, тревогите, щастието, пътуванията между двата града, някои тях безумно щури, споделянето на всяка една малка, срамна тайна, нещата, които не можем да кажем на никой друг, само една на друга, моята дълга връзка с някой, който ми забраняваше да се виждам с нея, понеже 'ми влияела зле', (лъжех го умело, водел ме е у тях, без да се усети), нейната дълга връзка с някой, който беше решил, че трябва да я вкара в евангелската си вяра, разделите с тези хора, сълзите, за които няма логично обяснение, но явно обич е имало, все пак, и за това, разочарованията от предателството на други 'приятелки', малките 'престъпления', които сме вършели двете... полицаите от второ районно, когато откраднах собствената си кола от бившето си гадже, как се смяха само полицаите, как той ми каза, че съм му съкратила живота с двайсет години и че не иска да ме вижда повече, а после реши, че иска да живее с мен, нейните партизански истории, подкрепата, която ми беше, докато чаках с дни едни резултати от онкологичния иснтитут, подкрепата, която ѝ бях аз, когато нямаше никой до нея...Цял един живот.
Говорим си, спомняме си, тя епилира краката си, аз лакирам ноктите си, и на двете не ни липсва нищо. Никой. Това прилича на щастие май...
После решаваме, че трябва да се натъжим.
-Ревнувам го безумно, защото не мога да го имам. И или искам да го имам, или не, такива половинчати истории ме напрягат, натъжават, изнервят, разплакват и ме карат да се чувствам нещастна.
-Не издържам с него. Трябва да свърши всичко, но нямам сили. Като е наоколо, се чувствам нещастна от присъствието му. Като го няма - от отсъствието му. По дяволите! Не искам да се чувствам нещастна.
-Майната им и на двамата, ще ти кажа аз. Само да имаше начин да не ни липсват... Виж, дай да не си разваляме хубавата носталгия с тях. Те така или иначе развалят всичко останало.
-Отивам за пепси. Искаш ли още чай?
Кимам. Пуша права, опряна на парапета. Момъкът от отсрещния балкон явно се опитва да преброи райенцата на сутиена ми. Тя излиза с бутилките и аз споделям подозренията си с нея. Смешно ни е. Вчера бих се изчервила и бих се скрила вътре. Днес не ми пука. Тя застава зад мен и смъква презрамките на сутиена ми. Аз изпищявам, но дланите ѝ вече са покрили гърдите ми, или поне част от тях и я чувам да подвиква:
-Мои са си! Ти погледай, ама само аз ще пипам! - после продължава тихичко - Е, поне направихме едно мъжко същество щастливо. И аз поне се почувствах като едно време...
Обръщам се и оправям сутиена си. Сядаме всяка на стола си, пием студен чай и пепси и се връщаме при носталгията. Слънцето вече иска да залязва. Самолетите не спират да пренасят разни розови човеци към брега. Влюбените котки или са се поизбили, или се обичат тихо. Канарчето още е живо.

В книгата

Юлският следобед се тътрузи мудно из сънливите улици. Разхвърля жега около себе си и събира човека с климатика. Вратата на балкона е отворена. Чувам лудостта на летните птици. Звучи хармонично и мелодично. Сякаш са репетирали цял живот, само и единствено за да изпеят тази мелодия точно в този следобед. Ей за това обичам гларусите. Те не репетират. Те просто грачат в абсолютен дисонанс със зеленото на дърветата и чуруликането, скрито в клоните им. Гларусите нямат нужда от дървета. Те живеят по покривите и имат нужда от море. Гларусите са пирати.
- Йо-хо-хо - прелита един пред прозореца.
- Ахой - измърморвам, щото не е добре да си говориш с гларуси. Така съм чувала.
Книгата лежи на коленете ми. Има твърди корици и няма заглавие. Страниците са гъсто изписани с букви, които не образуват думи. Има празни бели полета на местата, на които трябва да има илюстрации. Когато се опитвам да прелистя, пръстите ми потъват в книгата. Уплашено дръпвам ръката си, после предпазливо пробвам пак. Пак потъва. Не я виждам почти до китката. Иначе не усещам нищо необичайно. После пробвам и с двете ръце. Накрая се гмурвам цялата. Сега вече буквите имат смисъл. Аз им го придавам. Подреждам ги в думи - не знам дали са истински думи, или сътворявам нов език. Но АЗ ги разбирам. Стаята е празна. Пердето се издува от бриза.
- Йо-хо-хо - пак. Само че този път никой не отвръща.
Аз съм в книгата.
Един ден Той ще я вземе в ръцете си. Може би ще бъде нежен. Пръстите му ще погалят кориците и ще ги разтворят. Ще се плъзнат по гладките страници, ще ги прелистват бавно, ще затаява дъх и няма да пожелае никога да я остави. Тя ще го разсмива и ще го разплаква. Той ще се събужда и ще заспива с нея...
Той не чете книги.
-Йо-хо-хо! - ама че гларус!
-Ахой! - измъквам се между кориците. Крайчето на роклята ми е заседнало на 237-ма страница.
Отварям и прочитам: "Една от любимите ми възможности - да стана и да си тръгна."
Ставам...